Фотографии: Виктор Цонев
Журналистика! Дума, изтъкана от толкова взаимно изключващи се противоречия. Дума, в чието значение може да откриеш толкова различни елементи. Да ги издърпаш от съдържанието ѝ. Да ги захвърлиш в боклука, или да ги пуснеш да полетят нависоко, като балон. Елементи като честност, безпристрастност, лъжа, рейтинг, клюки, креативност, изкуство, литература, морал, грешки, интелект, история, свобода, слово…
Отчитайки, че изначалната частица от изброените е словото, а след нея литературата, осъзнаваме, че каквото и да целим с журналистиката си, не трябва да забравяме да бъдем литературно издържани. Да се възползваме от богатството на словото си. Да го представяме на читателите си достойно, не пошло, но елегантно и истинно. Ако щеш, перифразирано като разказ. Важно е не просто да поднасяме информация, а да обогатяваме ежедневието. Нека оставим усещането, че четат не статия, а цяла приказка…
Такива журналисти рядко се срещат. Дори не се наричат журналисти. Сами отхвърлят това определение, като предпочитат да използват „автор“, „публицист“, някои дори „писател“. Не знам дали аз съм един от тях, но знам, че представители на изброените има дори в малко балканско градче като Пловдив (о, да, Пловдив е едва прашинка от целия този чудат свят). Техните имена не са анонимни, а опитът им едва започва да събира плодовете на труда си в плетената кошница на бранша. Но това не им пречи да проблясват като улични лампи сред градските калдъръми, в токчетата на жените, посред комунистическите блокове на кварталите, сгушени в знаменцата на „Капана“, до автографите на Стефчо Автографа… Познахте ли ги? Това са хората зад Нула 32. Заедно те създадоха едно журналистическо-публицистично бижу, което бавно и последователно краде сърцата на читателите. Моето също, защото дори да не съм писател в журналистиката си, съм писател в живота и не мога да подмина с лека ръка труда на тези млади хора, който ме откъсва от битовата, така до болка позната ми журналистика, в която всичко е въпрос на надпревара, по-добри кадри и по-високи цифри. Техните страници история, техните листове разкази, ми дават възможност да си отдъхна и да се насладя на сюжета, който са избрали.
Всичко започва през 2015-та от три момчета, които се превръщат в приятели покрай общата си страст към футбола. Стадионът ги запознава, стадионът ги обединява и явно очертава бъдещия им път. Те са Панайот Стефанов, Илия Димитров и Атанас Янков, който се грижи за дизайна. Към тях се присъединява и Костадин Бурчев – млад мъж, по-умел в бизнес средите от тях. Така, осем месеца по-късно, се появява дебютният брой на Нула 32, посветен на миналото и настоящето на квартал „Капана“ в тираж от 1000 копия. Един неясен експеримент, който не знаят до къде ще ги отведе. Е, вече знаем…
Тук е моментът да спомена, че Илия и Панайот са и състуденти във факултета по Журналистика към Софийски университет. Преподавателите им са твърдели, че все още не са готови за такава огромна крачка (все пак са само I-ви курс), но те са вярвали в себе си и са поели крачката. Една малка крачка, която в следващите години ще ги изправя пред низ от пропасти. Явно ги бива в скоковете, защото вече имат зад гърба си 12 издания, а тиражът далеч не е 1000 броя. Техни копия се помещават и в Народна библиотека „Иван Вазов“, към тях се включва и авторът Борислава Лозанова, а много външни писатели споделят работата си – Теодор Караколев, Александър Секулов, Ина Иванова, Димитър Герганов. Хора им пращат своите разкази и стихотворения, с желанието да бъдат публикувани.
Интересът се засилва, а времето от трите месеца, в които изготвят следващия брой, им позволява да вникнат в дълбочина в темата. Да открият всеки един аспект от нея, да анализират, да се срещнат с хората, тясно свързани с нея. Смеят да си играят с епохите, изненадват се един друг и почти никога не знаят какво ще се получи, чак до финала. Чак когато влезнат в печатницата и почнат да оформят. И макар леко несигурно, никога не отстъпват назад, защото знаят, че имат сами себе си и винаги ще се подкрепят. А Пловдив винаги ще е там, за да им предоставя зрънцата на културата си.
„За нас Пловдив се превърна в единственото място, на което можем да живеем пълноценно. Списанието Нула 32 е именно една надпревара с града – дали ние ще го вкараме в релси или той ще ни замете в потока на историята. Ние се надлъгваме взаимно, надхитряваме се и всеки брой е опит да се помирим с него“.
Да се помириш с Пловдив? Как да се помириш с град, който съществува от преди Христа и който някой ден ще зарови костите ти, или ще пръсне праха ти над Марица? Как да се помириш с нещо, което знаеш, че ще остане след теб? А ти дали ще оставиш нещо след себе си? Може би момчетата и момичетата от Нула 32 ще оставят своето наследство, запечатано на меката хартия. Може би чрез техните обрисовки, следващите поколения ще опознават живота на Филибето такъв, какъвто не го пише в учебниците. Ще разберат за махленския човек, кибичещ на тепетата, или къде в „Кючука“ са продавали най-вкусните банички. Или за случайните любовни трепети на хората, или ефирните актриси от миналото на театрите ни. А може би градът наистина ще ги замете в потока на историята и ще ги затвори някъде там във времетраенето. Кой знае…може би след години „Колежа“ ще е най-после завършен и тримата мечтатели, вече улегнали, отново ще се събират по скамейките му и с трепетна меланхолия ще си спомнят за дните, в които 032 не беше просто код, а част от хрониките на Пловдив…
