Изкуството във фотоси: Светлина Трифонова

Автор: Кристина Ликова

Светлина за мен е изключително талантлив и интересен човек. Името ѝ говори достатъчно за нея. Тя е светъл, стойностен и свободен човек. Докато четох отговорите на въпросите от това интервю за първи път, в редовете открих себе си и намерих точните камъчета, които ме спират да постигна нещата, които искам. Словото ѝ е красиво, обогатяващо и неповторимо. Дарбата ѝ е неоспорима. Благодаря за искреността и изчерпателните отговори на Светлина! Приятно четене!

-Здравей, Светлина. Би ли се представила на аудиторията ни?

Да се представя става все по-трудно. Хората продължават да се представят със стандартната визитка – професии, години, дипломи, успехи. Да, аз имам също това зад гърба си, но те все по-малко имат някакво значение за мен. Спестих повечето от тях, когато изпращах биографията си скоро, вече ги намирам за объркващи. Непрекъснато искат да си в някаква категория, да си „ясен”якои от тях съм направила с радост и устрем, други постигнах, мислейки, че са необходими. Това постигане изморява понякога. Време е да гледаме отвътре. Хората са изморени от тези неща, изморени са да създават илюзии за себе си и искат да бъдат такива каквито са.

За мен можеш да си създадеш представа, когато прочетеш онова, за което пиша. През него можеш да ме видиш, а още по-добре да видиш нещо, което просто не си и не се отнася нито за мен, нито за теб. Та, аз не съм крайната сума от горните неща. Затова говоря за вечните, непреходните, нетленните, защото без тях нашите постижения са пълна измислица. Когато си тръгнем от тук, всичко онова, с което сме се представяли за важно ще се окаже без особено значение.

-Ти си писател, поет. Какво те провокира да започнеш да пишеш?

Като дете пишех с пръст във въздуха. Не знам на колко години бях, редовно го правех и не го съзнавах. После след 10-12 годишна започнах да пиша писма. Разбира се, не ги давах на хората. Винаги исках да им кажа истината, а от дете разбрах, че не е позволено и стават големи бели, когато го направиш – не всеки може да я понесе. Това е тъжно, защото толкова много ни бави в живота! И понеже не можех да кажа истината и за това как се чувствам, дълбочината на преживяванията ми беше твърде голяма, за да я разбера. Единственият метод, който проработваше частично, беше да пиша писма и да не ги изпращам.

Пишех ги и до себе си – примерно за отваряне през 2023-та година; до децата, които още нямах, защото самата аз бях дете; до баща си, до неизвестни получатели, понякога до хората, понякога просто да разбера защо така жестоко се държат едни с други в този свят. Спомням си веднъж, че карах приятелите си на морето да пуснем писма в бутилки. Харесва ми да карам невярващи хора да правят абсурдни за тях неща.

Да не кажа, че ми е любимо нещо! А постепенно писмата станаха по-кратки – поетични и звучах като един безнадеждно влюбен човек, нищо че бях още на 12 години. Бях толкова чувствителна, че изобщо не знаех как да функционирам тук, затова и много си мълчах като дете и слушах с часове. Това са децата, които посочват като антисоциални по някаква причина, а аз просто обожавах да слушам. Така се съхранявам и сега, и затова разбирам такива души, чуваме се тихо с тях. Мълчаливите деца после пишат, стават психолози или като проговорят най-накрая, не можеш изобщо да ги спреш.

Често спирах за няколко години с писането и после пак продължавах, спомнях си и забравях за писането, че мога да го правя. Будех се рано сутрин или не спях, стоях с часове и наблюдавах думи, ей такива странни неща. Или просто стоях и слушах дума вътре в себе си. Така нещата започват да ти разкриват своята същност постепенно.
Преди няколко години обаче категорично разбрах, че не мога да не пиша, че работя със Словото или по-скоро то се е заело с мен, и дори това не е личен избор, че това е посока и ключ, и толкова. „Подариха ти ключ, сега намери вратата, момиче.” Така прави Небето.

После въпросът ти приключва, осъзнаваш, че имаш работа и днес се чувствам по-свободна, почти преборила първоначалната си свенливост, защото всичките съдници и анализатори покрай теб всъщност нямат никакво значение. Ставаш по-спокоен, свободен от това дали ще се провалиш или ще успееш, дали ще си харесван или не, защото виждаш, че и двете са един голям, звучен гърлен смях в този свят.
Най-големи успехи виждам в т.нар. неуспешните хора, видят ли ги и те изведнъж и за света стават успешни. Истинските успехи са успехите на Духа. И на всяко новопоявило се бебе в този свят (понеже покрай мен има доста сега) пожелавам това, другото рано или късно ще дойде под някаква форма.

-Това първото изкуство, с което си се занимавала ли е?

Не! Първо хванах четките и през изминалото лято реших, че след 15 години пълно прекъсване пак ще ги хвана и ще рисувам. Правя с рисуването, каквото правих с писането. Показвам на някой изкуствовед без да казвам, че е от мен. Така имаше хора, които ми казваха две неща едновременно без да знаят, че и двете са за мен – можеш да пишеш и не можеш да пишеш. Изобщо не ми се щеше да съм прекъсвала с рисуването, но за мое съжаление разбраха, че съм добра по математика и продължих с другото полукълбо тогава.

Освен това непрекъснато пеех и танцувах до припадане, изобщо за мен всички изкуства са си духовно творчество и последното, което трябва да те интересува е дали ще станат „професионални” призвания или не.

Предпочитам да съм една лоша художничка вкъщи и да рисувам на пода, отколкото да не рисувам, защото не съм добра художничка. Истински се радвам, когато видя деца и възрастни в творческия поток, понякога може просто да вървиш творчески и си вътре.
Искам да се олекоти живота, защо го товарим толкова излишно? Духовното творчество отваря врати и то правилните.

-Имала ли си период в живота си, в който си се отдалечавала от изкуството?

Отричах пред себе си, че точно аз мога да се занимавам с това или мислих, че „не е позволено”. Единият родител вкъщи беше твърдо за, а другият настояваше да уча нещо по-практично, което признавам си – беше добре, защото се заземих малко и се научих да работя като нормалните хора. Естествено аз не знаех за какво съм!

Един ден, след години, дойде просветлението, че винаги ми е било позволено да правя това, за което съм дошла и аз съм го отрекла като не съм отстоявала избора си докрай. Осъзнах, че мога да избера каквото сфера на дейност пожелая вместо лоялността си пред други хора, защото най-накрая аз ще си живея с избора, не те.

В моята среда професиите, които толкова харесвах се считаха за неразбрани, глупави или просто твърде вятърничави, за да са важни. Сега средата ми е различна, както можеш да се досетиш, но преходът не беше лесен. Отивах, за да видя хора, които правят други неща – танцуват, пишат, творят, да видя тези чудаци. Оказа се, че не са изнемогващи или тъжни, а че сърцата им са живи и гледат с повече милост на останалите. Това ми хареса, това много ми хареса.

Изобщо в себе си трябваше да направя един значителен преврат, за да се освободя от всичко, което мислех, че „трябва” и послушно бях слушала, че е важно. Това ме беше направило съвършено нещастна и преживявах голяма буря на 25 години. Дори не беше първата, за това са ме разбрали единици хора. Всички смятат младостта за много голямо щастие и безгрижие. Истината е, че младостта беше най-тежка за мен. Беше животът на някой друг, не моят и аз всячески исках да разтърся всичко достатъчно, за да се открие моят живот.

Вътре в мен течеше друг, втори живот, който нямаше общо с този отвън. И в такова противоречие, правиш качествен скок или качествено падение, здравето ти се срива преди това и много дни прекарваш на легло. Твой избор.

В един момент започнах да отказвам предложения, в които виждах, че ще повторя онова, което вече бях правила и да се стремя да се „осигуря”, да не придавам излишна важност на това да бъда добре организиран, механично и материално устроен човек, защото просто това не е моят път.

Пак съм си обичала работата, пак я вършех с добро отношение и твърдяха, че там успявам, но аз не го усещах така – виждах, че дори в @-лите на работа бях започнала да пиша творчески – никога не исках нещо да е едно и също. Или исках всеки път да изпратя послание, а не информация. Исках всеки ден и общуване да са различни по своему. Когато поставиш твърде много правила и схеми на хората, те не са свободни да растат, защото златната клетка пак е клетка.

-Какво те накара да се върнеш към него?

Любовта и болезненият „късмет” да срещна онзи, който да ми припомни коя съм. Любовта спасява, да не се заблуждаваме, че е друго.

-Какво мислиш за изкуството в България?

Люлка на толкова много творчество и мистерия, че нашата прекрасна България може да бъде по-добра в лицето на света точно чрез поезията, музиката, изобразителните изкуства, занаятите, в които са кодирани такава дълбочина и сила, че виждам, че да се изведе нашата страна на едно по-достойно място в лицето на останалите. Това е едно от най-ключовите неща.

Ако един народ не цени своите будни души, той е загубен и се самообрича, а това е основен урок тук. Вземем ли си този урок, закриляме, които носят чистота, всички ние ще бъдем добре. Един друг трябва да се повдигаме, подкрепяме, да живеем малко повече над дребните неща на личността и да не бъдем патриоти, защото това последното е много тъжно и несъществено нещо. Не е важно да обичаш страната си по патриотичен начин, а да обичаш по принцип и по чист начин.
Без да се „бориш” за своето, когато това на никого не е нужно. Без да си краен във възгледите си, без догмите, но много не са готови за това. Ние не можем да отнемем утехата на погрешните вярвания, колкото и да ми се иска. Хората в България не са нещастни, те вярват, че са и това ги прави такива. Това е съвсем различно и двойно по-лошо! Ние нямаме много неща, точно защото имаме способността да ги създаваме, да ги строим. Замисли се, на кой в миналото да давали пустинята, пещерата, празната градина, бялото платно? Чудесно е това, защо ти е нещо наготово?

Не ме интересува кой къде е заминал и дали е тук, аз разпознавам будните, живите хора, когато срещнеш такъв човек, благослови го отвътре, без да му го казваш. Само Любовта ще излекува тази страна и само тя ще ни изведе правилно от това положение, всъщност вече го прави за много души. Но не личната, користна Любов, а онази прекрасната, която минава през всичко, всичко претворява и обръща за добро. Дълбоко осъзнаване и спомняне е нужно, очакванията към нас са по-високи и е правилно да бъде така. Онова, което можеш да постигнеш тук (не говоря отново за професии, за дипломи и книги), е подарък в 21-ви век, чиста благословия, която аз самата не съм разбирала и работих, за да я разбера. За мен е чест да съм тук и че съм споделила част от страданието, което съм срещнала не е болка, с която да не мога да се справя.

-Имаш ли наблюдения, че хората все повече изпитват нужда от него?

Да, изпитват нужда от творчество и то със сълзи на очи! И го правят, и променят работни места, и променят живота си от корена до листото, защото самият живот е творчество и онзи, който препречва пътя на това да живееш по творчески начин е чисто и просто невежа.

-Имаш ли навици или ритуали, които ти помагат по пътя към успеха?

Все повече не харесвам ритуалите, мисля, че това е нещо остаряло. Защо са ти ритуали, амулети и разни други външни пособия, ако ти вече живееш в нещо? Навици има, най-добрият навик от всички е да слушаш без ушите си и да гледаш без очите си.
Дали е по пътя към успеха, не е моя работа. Моята работа е да разбера как да приложа, онова, за което съм предназначена и да го направя по възможно най-добрия начин. Какво те топли да успееш, ако покрай теб си предизвикал тонове нещастие? Най-много това ме терзае сега, докато се случват нови неща.

-Какво дете беше?

Тихо. Много тихо. Наблюдавах, изучавах непрекъснато, мечтателно, все „някъде другаде”. Бях обградена от много обич и шарено семейство, което в първите ми 7 е изиграло съществена роля за целия живот. А, и много чувствително, майка ми е усещала това добре и се стремеше да ме опази, за което съм и безкрайно благодарна. До един момент това е било спасяващо за мен. После обаче пък плащаш цената, че не си минал през прощапулника на света и си крайно озадачен какво се намира в него, какво многообразие има. Минаваш това и после – хайде, пак обратно навътре.

-Според теб какво е необходимо да направи човек, за да бъде себе си?

Да не прави нищо, за да бъде себе си. Ние нямаме представа за себе си и все пак сме това, което сме. Може би най-важното е да не се гледа през очите на другите, защото повече ще види тях, отколкото себе си. Да се гледа през очите на Бог и да го интересува той какво мисли за него, а не другите. Да върши нещата по съвест, по любов, не по задължение. Да си дава ясна сметка, отчет за действията и бездействията си, да се поправя и да става след всяко падане. Истинският човек се познава и често той не е харесван, защото в неговото отражение другите виждат фалша в себе си.

Изправяй си грешките, изправяй си недостатъците, прощавай си, защото точно това е пътят. Ако си затлачен от вина и мъка по какво можеше да бъде, как ще бъдеш ти? Ние непрекъснато изкривяваме нещо по наш вкус. Т.е. ние не сме в центъра си, ние имаме да се изправим постепенно и тогава „себе си” даже вече няма да има съществена форма. Няма значение колко време ще отнеме и дали ще успеем, дали ще видиш резултат или не, въпросът е да положим това усърдие, а каквото ще да става.
Най-трудно е да си проверяваш мотивите много добре и без пристрастия, защото неправилното намерение води към разочарованията. Ако не си спомняш кой си, то е време да започнеш да откриваш по малко, да мислиш по това, какво води към теб, а не кой си, защото самият въпрос е грешен. Не се определяй тясно, определи посоката на търсенето и това е достатъчно. Всички велики писатели и философи са напомняли за това, посочвали са го, и са отваряли вратата и за другите, защото са се заели с тежките, големи и неизвестни въпроси без да ги е грижа дали те от своята малка позиция в Космоса ще им отговорят. За да си себе си, трябва да познаеш своята Душа и какво точно иска тя, защото докато не я слушаш ти ще си един непрекъснат неверник и всичките красоти ще се стапят пред очите ти.

-Ако трябва да опишеш изобилието с една дума, коя би била тя?

Любовта е изобилието, но то не е разбрано, защото когато Любовта започна да дава своите блага и да иска да промени и да ни възпита по своя уникален скрит начин, хората се развалят набързо. А тя цели точно обратното, да им покаже нови висини.
Дават ти, благодари, колкото можеш и дай на другите, не си гледай своята малка къщичка само. Има хора, в чиито живот няма изобилие, но те са станали изворче и изобщо не мислят за него, защото то си тече. Чудно ми е как има хора, които само за семейството си се грижат, а като видят непознат, не са способни едно мъничко добро да направят. Обичат си детето, но другите деца не са интересни за тях.
Понякога са две правилни думи, които трябва да дадеш точно ти, не някой друг, а пропускаш шанса си. Има хора, които са станали толкова пестеливи тук, че покрай тях може да те заболи от безкрайните им сметки. Те калкулират живота и ползата си непрекъснато. Има и други хора – правят ти подарък и после чакат да им благодариш вечно. „Благодари ми пак” – добре, благодаря ти. И какво?

-Какво е отношението ти към храната? Храниш ли се здравословно?

Да, бях решила категорично, че след като гледах достатъчно болни, бавни или недоволни хора, аз самата си бях стигнала предела на силите и малко оттатък, да си променя храненето беше най-малкото нещо, което мога да направя. Здравето е спокойствие и любов, а храната трябва да помага, вместо да пречи. Храненето е упражнение по съзнателност. Например, правиш си един сок от пресни плодове и го изпиваш сякаш извършваш най-великото дело в света, съзнавайки, че той те лекува, че специално за теб ще се погрижи и се учиш да обичаш и това тяло, с което си тук.

-В какво вярваш?

Вярвам в мистичната сила на Любовта. В това, че рано или късно идва Истината. В това, че Мъдростта е висока планина.

-За какво мечтаеш?

За истинското, чистото, нетленното, вечното, безкрайното, неземното, отвъд-човешкото, трептящото, Божественото, нежното, неизмеримото, безконечното и непреривното. А в малкия вариант – да оженя текстовете си с музика и да ги слушам, защото така или иначе, чувам тиха музика, докато пиша.

-Какво е за теб любовта?

Животворяща сила отвъд всичките ни представи. Възпитателка. Учителка. Мистерия. Ние можем да изпитваме любов, заради самата любов, да бъде независима от всякакви условия, да не я заключваш само в интимност. Независимо какво се случва, можеш да живееш в любовта, да си във връзка с нея и да мислиш как ще постъпи тя. Да си същество на Любовта е най-прекрасното начало на истинския живот. И да си на 70 години, когато го направиш, ще имаш най-съществените си години, най-истинския си живот. Но аз мечтая хората да го направим сега и да разберем, че дискомфортът на Любовта е хиляди пъти по-добър от комфорта на живота, както е организиран в умовете ни.

-От какво черпиш енергия и вдъхновение?

От Словото. Вдъхновението идва чрез него, а когато забелязвам красотата отвън и отвътре, животът протича в мен. Виждам, че този поток го спираме ние несъзнателно, не друг. Вдъхновението не е това, което хората си мислят – те го виждат като гост, който идва от време на време и после ги оставя на предишния им поток. Вдъхновението е приятел на самия Живот, когато се обединят, си вечно вдъхновен, вечно сит, вечно доволен, защото си излезнал от малката точица на представата си и си погълнат от великолепието.

-В момента над какви проекти работиш?

Аз работя, а после се появява формата. При мен този подход е правилен. Понякога и по конкретно задание нещата стават добре, но не ми е любимият начин. Подготвям книжки с поезия, мисли и други творчески форми на български и английски. Пишат ми се детски книжки, текстове за песни, изобщо голяма творилница е в мен, обаче спирам, защото паралелно с това правя проучвания.

Започнах да пиша аформизми и сложих началото на книжки, които когато и да издам (или не издам) е все добре. Публикувам сравнително редовно в двата сайта svetlina.org & svetlina.triffonova.wordpress.com. Все по-безразлично да бъде нещо поетически издържано и все по-мило ми става да е правилно разбрано. Прибрах се само преди няколко часа от Белско-Бяла, в Полша, където се състоя Фестивал на Славянската поезия по покана на Ришард Грайек (полски поет и организатор на подобни международни събития).

Фестивалът се състоя в Лондон, Варшава, Чеховице-Дзедзице и преживях една силно интензивна, необичайна седмица. Към нас, българите се отнесоха като специални гости и имат прекрасно отношение. Четохме поезия заедно Розалия Александрова и Румяна Николова на български (и английски от мен), и за пореден път се уверявам, че мелодията на Българския език звучи добре навсякъде и е хубаво да се слуша, независимо разбират ли го или не. И аз не разбирах полски, но мога да слушам отвътре, затова… запушете уши, в днешното време слушайте отвътре.
Турското списание за литература Şiirden преведе поезия и публикува на турски език. Понякога обаче, когато един „успява” на другите им става тъжно, не знам защо е така. Имаме да се замисляме много сериозно.

-Какво би ни казала за финал?

Да посеем живота си в същественото и да сме на точния път, почти без милиметър в страни. Да сме светлина и топлина. И дълбоко чувство. За да живеем тук, ние трябва да сме като орела, който разбива човката си, поняса известна доза страдание, но се ражда нов. В този смисъл, да предпочетеш трудността е най-доброто. И като феникса, който за пореден път излиза от пепелта.

Българинът не е същество за потискане, просто имаме да мислим, да облагородим сърцето си и малко по-леко да даваме със съветите, за да се изградим правилно. Отлепете крака от земята, не се бойте, пак ще бъдем на нея, просто ще живеем паралелно и в едно по-чисто, по-високо пространство.

По-добре да изгориш от това да не си живял изобщо. Живеем в ключов момент, нека поставим нещата на правилното място, защото другата цена не е по силите ни да я плащаме повече. Време е да обърнем живота си, за да го видим наистина, да го излекуваме.