На днешния ден се навършват 170 години от рождението на една от най-значимите личности в българската история – поета, писателя, журналиста и революционера Христо Ботьов Петков, по-известен като Христо Ботев. Роден в Калофер, Ботев едва ли е предполагал каква тежка съдба му е подготвил животът. Живот, който го напуска едва на 28-годишна възраст. 28 години са твърде малко за много от нас да постигнат нещо велико, но не и за него.
Христо Ботев остава както в учебниците, така и в ума на българина от началото на подвизите му, чак до сега повече от век по-късно. Ще остане и за в бъдеще.
Ние решихме да почетем паметта му не като се трупаме пред паметника му и слушаме речи, а като представим собствените му мисли и творчество, за да се опитаме да го опознаем малко по-добре, а ако не успеем и това, поне да го разберем…
Цитати от Христо Ботев:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
„Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!“
„От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска…“
„Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!“
„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.“
„Законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.“
„Маслото не разваля яденето, а похвалата не прозивежда пагуба за кесиите.“
„Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии.“
„Чакайте, господа, чакайте и водете народът из пътя на вашия глупав мирен прогрес и той скоро ще да заприлича на оная знаменита карикатура, с която светите отци на втората французка революция се присмяха на своето собствено дело.“
„Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове…“
Стихове от Христо Ботев:
из „Майце си“
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдам.
Из „Защо не съм“
Защо не съм аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката!
Защо не стана аз Славейков,
да заплача, да запея:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще блея?“
„Хаджи Димитър“
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен подемат, –
тихо нагазват трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа, – мила, засмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина?
И плеснат с ръце, пасе прегърнат,
и с песни хвръкват те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
