Анна Пампулова е може би един от най-добрите хореографи, които творят в България. Тя има над 18 години опит като професионална балерина, актриса, хореограф. Режисира спектакли, преподава в Нов български университет, танцува из цял свят и е влюбена в Пловдив. През последните години отпечатъкът ѝ в Държавна опера Пловдив е видим, тъй като тя е хореограф на мюзикъла „Коса“, а работата ѝ в родния ни град не свършва до тук.
Анна Пампулова е изключителен професионалист, майка и жена, която копнее да се развива ежедневно. За нея няма умора, като че ли нищо не може да я спре. За медията ни тя разкри част от себе си и мислите си за това какво е качествено изкуство и какво означава да бъдем „Заедно“ в културата.
-Анна, вие сте доцент в Нов български университет. Какво е най-важното, на което се стремите да научите студентите си?
Аз самата съм възпитаник на НБУ и, може би, това ми присъствие в такава модерна институция ме направи не само преподавател, но и посланик на различни идеи. Като танцьор съм полезна с това, че мога да им преподам изграждането на най-малките детайли на образа, всяка една техника. Да ги запозная с опита, който имам и пътя, който съм изминала като сценичен кадър.
Другото послание, вече като хореограф и режисьор е, че мога да развия тяхната креативност, да ги науча да бъдат добри професионалисти не само като изпълнители, но и като сътворяващи изкуство.
И третата ми мисия е свързана с общуването. С подобряване на качеството му, колкото и не артистична да е тази дума. Развих тази мисия през последните години под формата на курс, в който споделяме с тях усещанията, които изпитваме по време на контакта с другите хора и заобикалящия ни свят. Обсъждаме емоциите, които предизвикват вербалната и невербалната комуникация. Подобряваме усещането ни един за друг, защото като човеци все повече се механизираме и все повече се вглеждаме в екраните на различни технически средства, но всъщност дълбоко в себе си знаем, че имаме нужда от допир, от личен физически и духовен контакт. Точно затова си мисля, че изкуството никога няма да бъде претопено, защото не можем да съществуваме без емоции. Затова тази трета мисия има за цел да ни прави по-добри, да ни кара да подобрим не само себе си, но и света.
-Всички знаем, че за да си балетист се изискват много жертви. Българските младежи готови ли са на тези жертви в името на изкуството?
И да, и не, но аз мисля, че този въпрос е актуален във всички години, не само в настоящето. Балетното изкуство е строго разграничимо от съвременните танцови техники, които все повече се налагат в България. А ние нямаме установени традиции в съвременните танци. Много голяма част от публиката смята, че модерният танц е този, който вижда по различните предавания и шоута. Професионалният съвременен танц изисква високо ниво на образование. Той е сериозен жанр и се отличава както театъра от музикалния театър и мюзикъла. Той има своята среда и трудност. За съжаление нашите танцьори все още не са добре заплатени, но въпреки това не се отказват лесно от това изкуство, защото ние сме много чувствителна нация и бързо улавяме модерното.
И макар че обичаме разнообразието, не сме екстремни и крайни, а според мен, за да правиш изкуство, трябва да стигаш и до крайности. В западния свят това се е наложило като традиция в стечение на много години. Ние сме свикнали да работим върху класическият балет, който е естетски, носи духа на красотата, на нежността и ефирността, но трябва да имаме и спектакли, които са в другата крайност – да са на ръба на шантавото, на ексцентричното, за да можем да разполагаме с изразни жанрове за всички видове публика. В България вече има такива артисти, които експериментират, но все още публиката не е възпитана да ги търси, да има нужда от тази крайност.
Много често са ме питали защо не поставям спектакли в НДК или Арена Армеец, след като имам толкова години опит. Моята идея като хореограф не е да търся популярност. Моята идея е да възпитам малък кръг от хора. Може да се случва бавно, но този кръг не е еднократен. С по-лично отношение, в по-малки пространства, да се постигне по-голяма връзка между танцьор и публика, която да получи посланието на танца и да изпита емоцията от него.
-Какво е мнението ви за танцовите школи в България в сравнение с тези в чужбина?
Много се радвам, че има добри танцови школи. Нашите школи са за различна възраст. В детските школи трябва много да се внимава. Отговорността е много голяма, тъй като ние възпитаваме детето както духовно, така и физически. Има строго фиксирани правила, така че там още не сме толкова стабилни. Но много ми харесва това, че все повече школи включват курсове и за възрастни, включително и за класически балет, който се смята, че се учи до една определена възраст. Това не е така!
Спрямо модерността, която се налага в годините, и различните течения, и самите танци варират. От народни до суинг танците. Аз мисля, че школите са добре подготвени. Това е един прекрасен момент хората да подобрят своето общуване чрез социалните танци.
-Освен хореограф, сте и актриса. Кое ви носи повече наслада?
Удоволствието да си пред камера или на сцена е в това, че като артист работиш със и върху себе си и носиш собствената си отговорност. Когато си хореограф носиш отговорност за целия спектакъл. Тогава си задкулисен и оставяш всичко в ръцете на изпълнителите и техническия персонал. Боравиш с много повече хора и са необходими други качества, които много по-трудно се изграждат. Това са комуникативните качества – да можеш да създадеш екип и любов. Мисля, че това е лично качество, което се възпитава и не всеки го притежава. Затова винаги съм казвала, че един артист, независимо от кой бранш, трябва да носи интелигентност. Повярвайте ми, тя се разпознава.
-Снимали сте се във филмите на много известни режисьори, включително в „Черната Далия“ на Браян Де Палма. Какво е да се докоснеш до Холивуд и до професионалист от такъв калибър?
Това е много интересен момент от кариерата ми. Там съм по-скоро танцуваща актриса. Явих се на кастинг, заедно с много танцьори, които могат да влизат много бързо в различни стилове. За щастие и моята сила е в това – да хващам характера на танца и технически бързо да възприемам.
Срещата ми с Браян Де Палма беше много интересна, защото търсеха по-пухкави балерини, тъй като времето, по което се развива „Черната Далия“ е в тези години, в които жените са били много закръглени, но с малки талии. Аз и другите момичета бяхме слаби като скакалец и когато ни събраха, и ни викнаха Браян Де Палма да ни види, той каза: „Какви са тези болни жени? Моля ви се, те са болимички и анорексички“. Но след като видя как танцуваме, каза: „Е, тези момичета са страхотни“.
Всъщност последният снимачен ден на целия филм се проведе в България и той толкова се заигра с нашия танц, че направи сцената много специална за нас. Стоеше с нас по време на снимките. Той е известен с това, че има слабост към жените и беше голямо удоволствие да сме в неговата компания, защото е голям шемет. Изпитвам огромен респект към него, защото проявява изключителен професионализъм по време на снимки, точност и прецизност.
-Вие сте хореограф и на мюзикъла „Коса“, който излезе миналата година под опеката на Държавна опера Пловдив. Лесно ли беше да превърнете певци в танцьори?
Това пък е другият интересен момент, защото присъствах на кастинга и до някъде сама си ги избрах, ха-ха. За нас беше много важно да могат да действат физически. Не всички бяха много добри, но станаха. Ние не искахме да направим мюзикъла като типичен такъв, където изиграваме цялата жанрова форма, а като концерт, което му дава малко повече стегнатост. Няма паузи с реплики и диалози, а само вокални и танцови моменти. Работата се оказа приятна и бърза. Аз имам характерността да се влюбвам в хората, с които работя, и те в мен и това се отразява на общия успех.
-Какво предизвикателство беше за вас „Коса“? Филмът на Милош Форман е тежък и изключително значим за световното кино.
Да реализираме този спектакъл беше идея и мечта на директора на пловдивската опера Нина Найденова. Благодаря ѝ, че ме покани и че се довери на нашия екип. Това, което ме запали е желанието за свобода на тези хора, но трябваше да осъвременя сюжета. От една страна да вплета желанието за свобода, от друга – желанието за общност. Това, което ми харесва във филма е, че героите се грижат един за друг, чувстват се като едно цяло, нещо, което не се случва толкова често в модерното общество.
-Коя е най-хубавата държава, която сте посещавала по време на кариерата си?
Остров Бали, Индонезия. Тя е най-близка до душата ми и до моментното ми състояние. Там срещнах много интересни местни хора. Интересни са ми обичаите им, вярата, която изповядват и начина им на живот. Невероятна хармония и красота. Там е екзотично, разнообразно и можеш да правиш много неща.
-Над какви проекти работите в момента?
В момента съм поканена от Държавна опера Пловдив да поставим балета „Алиса“, по „Алиса в страната на чудесата“. Идеята е на композитора Асен Аврамов, който написа музика по друг проект, но реши да го превърне в балет. С Нина Найденова ме поканиха да бъда хореограф и режисьор. Интересното е, че в трупата на пловдивската опера вече присъстват около 15 нови балетисти, които са избрани от цял свят. Почувствах се много горда когато се обяви конкурса и се появиха над 80 човека. Ние приехме една част от тях и в момента работя с чужденци и нашите балетисти. Това съчетание е много интересно, тъй като новите танцьори носят характера на своята държава и школа, в която са се обучавали. В същото време са много млади, а работят с едни вече еродирани балерини, които са от доста време в трупата. За всички процесът е предизвикателство и се надяваме реализацията да докосне и децата. Да стигне по някакъв наивен начин и до тях. Още не знам какъв ще е крайният резултат. Важно е да се каже, че постановката не е само балет. Има участници и от „Коса“, има и актьори. Ще издам само едно име – Мая Бежанска. Има и песни вътре, така че не мога да кажа, че е мюзикъл, а нещо ново и мое като жанр.
-Какво е вашето предчувствие за предстоящата Европейска столица на културата през 2019-та?
За мен това е голяма отговорност и привилегия. Пловдив е прекрасен град с много дух. Той притежава динамика в представянето на различни артистични проекти. Трябва да се превърне в място, на което да се срещнат различни поколения, с отговорност и специално отношение към различните изкуства.
-Мотото на „Пловдив 2019“ е „Заедно“. Какво за вас означава „Заедно“?
Като танцьор и възпитаник на класическия балет знам, че Заедно танцуваме. Заедно дишаме. Усещаме Заедно и това винаги ме е карало да се чувствам сигурна. Същото усещам сега със студентите и изпитвам невероятно вълнение когато сме заедно. Не е лошо да си сам, но аз съм обърната да усещам другите, обществото, колегите.
-А за „Заедно“ в културата?
Това, че все повече артисти започнаха да навлизат в различните жанрове на изкуството е да сме Заедно. Познавам артисти, които рисуват, които са страхотни фотографи и кинаджии. Познавам актьори, които са и добри танцьори, музиканти и се занимават с приложни изкуства. Аз мисля, че е много важно един артист да успее да борави с колкото се може повече елементи от изкуството. Трябва да черпим вдъхновение един от друг и да създаваме нови видове изкуство.
-Какво бихте споделили на хората, които следят и се вдъхновяват от вашето изкуство?
Иска ми се хората да бъдат по-задълбочени в нещата, които правят. Да бъдат по-отговорни към нещата, които казват. Да бъдат по-смели. Това се отнася и за изкуството, и за обществото. Мисля, че и артистите, и зрителите трябва да бъдат по-любопитни и когато отиват да гледат някой спектакъл да не очакват той просто да ги забавлява. Може преди това да прочетат за него, кой го е правил преди като филм или балет. Да бъдат по-любопитни към усещанията си и защо изпитват определени емоции, когато чуват или наблюдават една творба. Да бъдат по-аналитични, а не само интуитивни, защото тогава работят всички сетива. Аз имам един проблем и той е, че моята почивка е чрез друг ангажимент. Замислям се, че може би понякога изглеждам много напрегната, но вярвам, че винаги трябва да има влюбване в изкуството, за да мога да живея и да се освобождавам.
