Фотографии: Паулина Гегова и Александър Карамфилов
Според легендата, Орфей е митичен герой, включен в похода на Агронавтите. Неговата седемструнна арфа можела да омае и най-свирепия звяр, да накара звездите да се влюбят в него, дори да умилостиви бог. Счита се за син на Аполон, а историята за любовта му с Евредика е нежна, изпълнена с мъка, но и романтична, почти мистична.
Ухапана от змия, тя бива погълната от Подземния свят на Хадес. Но силата на орфеевата музика е по-голяма и богът на смъртта се съгласява да върне Евредика при него, стига музикантът да не се обръща към нея по стръмния път нагоре от пещерата. Уви, той не издържа, обръща се да зърне любимата си и така я обрича на вечна гибел. Губи не само любовта, но и надеждата си. Смъртта си намира разкъсан от тракийките, защото не обръщал внимание на никоя друга жена, а вместо това скърбял за съпругата си.
Смята се, че Орфей е тясно свързан с Тракия и Родопите. Една от теориите гласи, че именно пещера Дяволското гърло е пещерата, от която е опитал да измъкне Евредика. Друго твърдение гласи, че той не е син на Аполон, а на тракийския цар Ойагър. Но митовете затова са митове – за да бъдат неясни и неразгадани. Те носят усещане за магия, а магията за Орфей бива съживявана не от един творец.
Пловдивският Фолклорен ансамбъл „Тракия“ също открива любопитната тайна на легендата за достойна и в рамките на три месеца я поставя на сцена. Снощи, в Дом на културата „Борис Христов“, се състоя премиерата на техния спектакъл „Земята на Орфей“. Изключителното присъствие на хор, танцьори, музиканти и солисти, накара публиката не само да въздиша от възхищение, но на финала да им благодари и то от сърце. Режисурата на проф. д-р Даниела Дженева, хореографията на проф. Кирил Дженев, Даниела Дженева и Димо Енев, както и музиката на Живка Клинкова, Димитър Бонев, Димитър Христов, Борислав Гълъбов и Борислав Згуровски ни върнаха назад в миналото, в дълбините на приказната Родопа планина с нейните тежки хора, с непрогледна като мъгла музика, с изстрадалото, но винаги оцеляващо битие. Върна ни и във весела Тракия, където надиграването и шегите преобладават. Където танците са скокливи, а песните по-отсечени и високи. В рамките на 80 минути си припомнихме всички инструменти от народната ни музика, чиито звук ни карат да настръхваме. Любувахме се на разноцветните носии от различните краища, коя от коя по-гиздави. Подобни гледки събуждат една скрита гордост към корените ни.
Един от най-хубавите елементи от цялото преживяване бе, че видях колко малки деца, още толкова ненаясно с това как е устроен животът, проявиха любов към народните традиции и танцуваха, макар и импровизирано, по страничните коридори на залата. Не е ли в това основата на изкуството – да зараждаш любов в младото поколение? А когато става въпрос да зародиш една любов към собствените ти традиции, то тогава мисията е изпълнена. Защото колкото и време да минава, колкото и модернизиран да става светът, никога не трябва да забравяме какви сме били, от къде сме тръгнали, за да можем да вървим с ясна представа напред и да градим, вместо да се преструваме. Да, времената се менят, нови стандарти се прокрадват в нашата родина. Някои одобряваме, други не, но нашият фолклор, нашите обреди трябва да пребъдат, защото ние сме те и те са нас.
Спектакълът „Земята на Орфей“ като че ли ни заби нежен шамар, за да ни отрезви, да ни припомни колко силни, колко мистични и достолепни са българските традиции. И независимо дали са родопски, тракийски, шопски, странджански, те трябва да се съхраняват. А танцът, музиката са най-прекрасният начин за тази цел, защото не само обогатяват, но и те освобождават от тежестта на ежедневието.
Следете кога са следващите дати на спектакъла и ако имате възможност го посетете. Няма да съжалявате. Напротив, ще си тръгнете изпълнени с гордост и искрено щастие…
