Снимка: Мирослав Чобанов
Гаро и любовта, наречена „кизомба“
Кизомба културата носи духът на Африка и желанието за доверие и отдаденост. Наричам кизомба „танцът на прегръдката“- изключваш света около теб, изключваш суетата, просто две тела движещи се в едно. Доверието е основен елемент, тук няма его, нито доминация. За хората, които за първи път се сблъскват с този танц, той може да изглежда сексуален, но отношенията са чисти. В Африка кизомба се танцува от майка и син, баща и дъщеря, брат и сестра. Това е чувствен танц за двама, който те пренася в един страхотен свят.
Кизомба е страшно популярен танц по света, но не толкова по нашите географски ширини. Тази култура завзема света след 2008 г. и прави фурор в Европа като първо навлиза в Португалия, а впоследствие и в Испания. Когато я открих през 2009-та вече беше достигнала до Сърбия. След много пътувания и усилия я въведох в България и осем години след първия ми сблъсък с тази невероятна култура мога да кажа, че тя става все по-популярна в България.
На моите ученици и последователи казвам, че този танц е общуване и доверие и няма подтекст. Често завързваме очите на дамите, за да ни се доверят. Завързваме и нашите очи, за да покажем, че няма нищо хореографирано, а просто двама човека, разчитайки един на друг, създават танц.
Гаро и пътешествията
Много обичам да пътувам. Обиколил съм доста страни, но не лъскавите дестинации. Интересувах се по-скоро как живеят хората по местата, където животът е труден-това те обогатява и ти помага да разбереш света.
Посещението ми в Непал остави много траен спомен в мен, но ако трябва да говоря за място, което най-силно ми е повлияло, това е Нагорни Карабах. Имах щастието да бъда там миналата година, когато моите сънародници участваха във войната. Това беше каляване на духа и на волята. Върнах се променен и горд от там. Видях как един малък народ, който много прилича по съдба на българския, не се огъва в трудни моменти и дава отпор на една огромна финансова и петролна машина като Азербайджан, отстоявайки една малка педя земя с кръвта си. Няма как да не се върнеш променен, когато във вените ти тече подобна кръв.
Гаро и Пловдив
След множество пътешествия реших, че искам да променя средата в Пловдив и започнах да работя по това. Мисля, че по-често трябва да се отдалечаваме от Пловдив, за да го оценяваме. За мен градът се е променил страшно много- през последните десет година разцъфна. Управниците работят по инфраструктурата и по зеленината, но духът на Пловдив е наша отговорност. Това е едно прекрасно място и го виждам отразено в очите на чужденците. За да стане едно още по-добро място за живеене трябва самите ние да променим мисленето си, да излезем от рамките и да пропагандираме добре нашето място. Политиката си е политика, но градът го правят хората.
Гаро, Капана и новите проекти
В момента работя по отварянето на нов клуб в Капана, който освен културна насоченост ще има експериментална гастрономическа насоченост. Преди десет години се срещнах с молекулярните коктейли и много бих искал в Пловдив да има място, където да се сервират такива. До месец ще отвори врати, ако се справим с бюрокрацията.
Проектът, върху който работя всекидневно е събуждането и популяризирането на улица „Абаджийска“. Тя е много красива улица, която получи живот последна. Хората от Капана някак си я заобикалят, макар че е тиха и аристократична. Правим събития на тази улица, благодарение на колаборацията ни с всички пет локации – обединени сме и си помагаме така както едно време по селските къщи. Вечер от пицариите се разнасят пици по другите локации, от винената къща се носи вино. При нас няма борба както на останалите улички в Капана, защото всеки който е там е сигурен в това, което може. Работим в страхотно сътрудничество и се надявам това да остане така.
Гаро и мечтите
Мечтая да мога да променям средата със скоростта, с която се променя извън нашата мила Родина. Много пътувам и бих искал, когато видя знание навън, да го донеса тук. В личен план последната ми страст е уиски културата, която развивам през последните две години и си мечтая догодина да направя един уискимобил, с който да обикалям страната и да запознавам хората с тази култура, но не да ги уча да пият, а да разпознават и да търсят качеството и да не се примиряват с това, което се предлага в масовите заведения, което често е с неизяснен характер. Виждам, че в България има ценители и ще се радвам да създадем една общност.
Автор: Кристина Славова
