Винаги съм харесвала калдъръмите. Не знам точната причина. Може би, защото не ходя с тънки токчета и те не се забиват в процепите. Може би защото носят аромат на история. Може би, защото знам, че вървя ли по калдъръмена улица тя непременно ще ми предложи впечатляваща архитектура от миналите векове. Каквато улицата, такива и сградите! Улица „Иван Вазов“ е един от онези калдъръмени участъци, които ухаят на история, които предлагат забравени чудеса на всеки ъгъл. Пробвали ли сте се да вървите по паветата ѝ? В средата ѝ? Сега това е възможно, след като части от нея са отцепени заради рушащи се сгради. Аз вървя в средата ѝ. Вървя и си представям как всяка секунда до нозете ми може да се разбие мазилка от издигащите се като прогнили чудовища тютюневи складове. Някога забравени чудеса, сега изпепелено минало. Но не си представям само разрухата. Нищо, че преди две години бях част от барикадата срещу багерите, нищо, че наблюдавах пожара от няколко метра разстояние. Още си спомням мириса на огън, танца на пламъците – опустошителни и в същото време красиви. Напомнящи, че животът и всичко в него е преходно, непостоянно, смъртно, дори и историята, дори и тухлите…
И все пак, вървейки по паветата си представям и онова славно минало, в което вместо падащи като куршуми мазилки, вятърът в Тютюневия град е разнасял глъч на хора. В което е разнасял шума от работата на стотици пловдивчани. Благоуханието на различните сортове тютюн. Тежък труд е тютюнопроизводството, но е изхранвало множество семейства под тепетата. Същите онези, чийто призраци още можеш да забележиш в сенките на необитаемите сега постройки.
Тогава, когато едва 15-годишният бакалин Магърдич Томасян открива специално отделение в бакалницата си за рязане на тютюн. Когато през 1872-ра се създава съюзът между себе си и Кеворк Гарабедян. Така на бял свят излиза първата тютюноработилница „Златен лъв“ на М. Томасян и Сие. Двама приятели, а скоро след това и двама роднини след сключен брак между Кеворк Гарабедян и сестрата на Магърдич Томасян. За тяхно щастие бизнесът потръгва, а двата хавана, с които разполагат до сега, стават недостатъчни. Така се внася машина за рязане на тютюн с ръчно колело, която през 1903-та се заменя с резачка с мотор. Цигарите „Томасян“ се радват на нечуван успех. На Международно изложение в Лондон печелят златен медал за качество. Производството на предприятието функционирало на пълни обороти. За една смяна са се произвеждали по един милион цигари. Нещо невиждано до сега в страната. Много европейски държави като Англия, Франция, Германия и Швейцария са внасяли тютюневите си продукти именно от България. Цялата тайна на успеха на цигарите била в смазката, която използвали при производството и в начина на ферментирането на тютюна. Тайна, която и до сега си остава загадка, но която издигнала фирмата във висините на бизнеса. Колаборацията между двете семейства напомняла професионално смазан механизъм, който продължил да функционира до кончината на основоположниците. През 1922 година наследниците на Гарабедян – Киркор и Ервант Тютюнджиян създават собствена фирма, която поглъща „Златен лъв“ и на нейно място се ражда фабрика „Пловдив“.
До 1923 година в града съществуват 30 тютюневи склада, а до 1930-та тютюнопроизводителите минават 100. След Балканската война пловдивският регион се нарежда на първа позиция по засети площи – 59 190 декара тютюн.
Една от най-развитите и модерни за времето си фабрики, с машини внесени от Европа, е тази на Карло Вакаро, който през 1909-та учредява Безименно акционерно дружество „Съединени тютюневи фабрики“, по-късно приело названието „Картел“-а.
Освен по ул. „Иван Вазов“, тютюневи складове са се разполагали и по бул. „Руски“, бул. „Васил Априлов“, „Коматевско шосе“, ул. „Гладстон“, ул. „Борис III“, по Данов хълм, Етнографския музей и на още много ключови градски места.
Един от най-внушителните складове е построеният в 20-те години на миналия век склад на „Ориент табако“ на фамилия Чапрашикови на ул. „Одрин“ 8. Той е със статут на недвижим културен паметник, част от ансамбъл с културна ценност. Именно този склад е вдъхновил великия български писател Димитър Димов за романа „Тютюн“. В него са снимани и сцени от едноименния филм. След навлизането на модернизма, складът става част от комбината „Родопи“, след това се присъединява към Булгартабак Пловдив. Интересно решение на собствениците е била аптеката, заемала първия етаж от помещенията, чийто стени художникът Вълчан Петров изрисувал с картини, посветени на медицината и фармацията. Сега, голяма част от тези стенописи са на парчета…
Изгорелите складове също са културни центрове, дарени преди десетки години от благодетеля Димитър Кудоглу. Дарение, достойно за уважение. Техните фасади са се отличавали с прекрасни орнаменти, представляващи гипсови цветя. На короната на един от тях, пък, е била скулптирана глава на Хермес. Вдъхновяващата им визия била увековечена дори на пощенска картичка. Тези орнаменти вече не могат да се видят. Главата на бога на търговията е погребана отдавна в забвение, прах и пепел. Складовете са архитектурни бисери, които едва ли някога ще засияят повторно.
Разходката ми по калдъръма е към своят край. Колкото по-навътре в града навлизам, толкова повече илюзията и въображението се изместват от реалността. Чувам шум от бормашина и трясък от счупено стъкло. Трябва да внимавам и вместо да се захласвам по фасадите, да гледам нагоре, че да не ми падне някой къс история върху главата. Уви, доживяхме такива времена, в които дори Тя умира…
Тютюневия град в наши дни
