Димитър Райчев, вестник „Марица“, сдружение „Аз обичам Пловдив“, Фондация Бауерзакс и доброволци се заемат да увековечат историята на всяка една локация в града под тепетата чрез гражданската инициатива #REMEMBER PLOVDIV.
В няколко поредни броя на „Марица“ ще разкажем историята на Джамбаз тепе. На турски означава „хълм на въжеиграчите“, заради представленията на акробати и въжеиграчи, изнасяни по стръмните му скали от югоизток. Известно още под името Орфеев хълм, в подножието му се намира Античният амфитеатър, а през древността се издигал храмът на Аполон.
Храмът „Света Петка Стара“ или „Света Параскева“ се намира в югоизточната част на Джамбаз тепе, над Понеделник пазара.
„На широкия мегдан в едно урвесто място, на една височина под Джамбаз тепе, имало една малка черковка кевгирена, с печени тухли, направена по староархитектоническа направа – пет разкрачи надлъж и шест нашир, с един олтарец, гдето да се навъртат двоица попове, осветена на св. Параскева. В двора се закопаваха махленските мъртъвци и на болест от чума или холера всичките граждани пловдивци…“ Така Константин Моравенов описва старинния храм „Света преподобна мъченица Параскева.
Според гръцкото описание на Пловдивска епархия, направено от Константин Иконом през 1819 година, черквата, „малка, каменна, с кубе“, била оцеляла от времето преди турското завоевание.
В сегашния си вид храмът е издигнат през 1836 г. с ктиторството на богатия пловдивски чорбаджия Вълко Чалъков-Големи, дарил 5000 гроша. Много пловдивчани и българи от околните села и градчетата помогнали за построяването. Издадена от цариградския патриарх Григорий на 10 септември 1836 г. грамота постановява църквата и зависещата от нея болница да се управляват изключително от енорийското настоятелство, без намеса от страна на пловдивския митрополит.
„Чорбаджи Вулко направи една болгарска церква у Филибе света Петка“, пише Захарий Зограф до Неофит Рилски през 1836 г. Неофит съчинява и ода в нейна прослава.
Към 1860 г. храмът преминава в гръцки ръце. Така почитта към света Петка се изменя в почит към света преподобна мъченица Параскева. През 1864 г. българите подават жалба до властите, с която искат или църквата „Св. Петка“ да им се даде за богослужение по български или да им позволят да си построят нова.
„Света Параскева“ става отново българска през 1906 година, ала вече не като отделна енория, а в състава на новопостроения изцяло от българи по-голям храм „Света Петка“.
В началото на 70-те години на ХХ век храмът е затворен и опустява. Официалното му откриване след основен ремонт става на 9 декември 2007 г.
Храмовата камбанария се издига върху скалите по склона на Джамбаз тепе. Нейният силует е характерна част от панорамата на стария град.
В храма има аязмо, което навремето било известно с това, че водата му лекувала очни болести, щом вярващите се обръщали с гореща молитва към света Параскева.
Дебелянов учил в Жълтото училище
Жълтото училище е първата българска гимназия, създадена в Пловдив през 1868 г. на основата на известното епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Построена е за осем месеца от „четата” на известния брациговски майстор Доле (Тодор) Дамов. Това е и единствената стара обществена постройка, която и до днес се използва по предназначение. На източния ъгъл, между улиците „Цар Ивайло“ и „Тодор Самодумов“, са запазени оригинални надписи на български и османо-турски, в които се съобщава: „По височайше съезволение на Н. Ц. В. султан Абдул Азис хан основа се това народно средоточно училище с помощта на родолюбивите българи от Пловдивска област, 1895, март, 17”.
Днес в Жълтото училище се помещава фолклорният факултет на Музикалната академия в Пловдив.
В това училище е учил и Димчо Дебелянов. След като баща му починал (1896 г.), цялото семейство се преселва в Пловдив при големия му брат Иван. Годините в града са низ от изпитания, бедност и лишения. Преживяното от поета намира израз в известния сонет „Пловдив“.
Пловдив
Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Тук първи път чух гласа възглас: – Престани
да вярваш и да дириш – забранен е
на любовта плодът – и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.
И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
Това стихотворение не е било публикувано приживе.
Излиза за първи път след смъртта на Дебелянов
в първата му книга „Стихотворения“, 1920 г.
Чомаковата къща става царски дворец
Д-р Стоян Чомаков е един от най-изявените борци за самостоятелна българска църква през Възраждането. Къщата му е строена през 1862-1865 година, а довършителните работи продължават до 1870-а. Първото преустройство на сградата се извършва през 1885-а, когато дъщерята на Чомаков се омъжва за унтерофицера Петров. По-късно, станала вече придворна дама, Мария Петрова предоставя къщата за пловдивски дворец на княз Фердинанд. За съжаление князът поръчва на един архитект от странство да пригоди сградата към „височайшия вкус” и тази груба намеса променя възрожденския стил.
През годините в къщата живее и графиня Анна Грено-Станчова. После е тютюнев склад и сиропиталище за сираци от войните. През 1950 година след сериозна реставрация в сградата е настанен детският отдел на Народната библиотека. От 1980 г. е постоянна експозиция на именития пловдивски художник Златю Бояджиев. В двора е издигнат паметник на твореца.
[wpseo_map id=“3492″ width=“520″ height=“300″ zoom=“-1″ map_style=“hybrid“ scrollable=“1″ draggable=“1″ show_route=“1″ show_state=“1″ show_country=“1″ show_url=“1″ show_email=“1″ show_category_filter=“1″ default_show_infowindow=“1″]
