На фокус с… Виктор Цонев

Стартираме новата си фотографска рубрика, в която ще ви запознаем с майстори на българската фотография както от Пловдив, така и от цялата страна. Защото вярваме, че заснемането е изкуство като всяко друго – специфично в своя характер, трудно, дръзко, елегантно. За да уловиш правилния момент, на правилното място и време, или да създадеш сам артистизъм върху лента се изискват усет към детайлите, въображение, естетика, визионерско виждане и търпение. И защото не само тези, които са пред камерата, но и зад нея заслужават уважение, ние ще ви ги представим. Ще разкажем за тях, ще ви споделим тяхното творчество и ще ги извадим от сянката на обектива… за да застанат пред нашия…

Започваме с един от любимите фотографи на пловдивчани – Виктор Цонев известен още под псевдонима Pink Tsonk. Виктор е от онези всестранно развити личности, които не се задоволяват само с една дейност. Него можем да срещнем в кантората, зад пулта или по калдъръма на „Капана“, улавящ поредното зрънце живот, отразен в обектива му. Член е на една от първите пловдивски хардкор банди – „Взрив“, свири на барабани, създава изложби, провеждал е уъркшопове. Негово дело е „колоритната“ черно-бяла улична изложба от 2016-та „Лицата на Капана“. Важно е да подчертаем, че Виктор Цонев не е завършил академията с Фотография, както много от колегите му, но любопитството му към изкуството и желанието да експериментира, пробва, научава, го нарежда сред едни от най-добрите в Пловдив. А ето какво ни разказа за своя фотографски мироглед.

-Първият въпрос, който искам да ти задам, е какво е фотографията за теб?

Това е въпрос, на който винаги ми е много сложно да отговоря. Фотографията представя моето отношение върху заобикалящия ни свят. Това е начинът, по-който го виждам и начинът, с който го изразявам. Например портретната фотография е общуване между фотограф и модел – от снимките си личи отношението на единия към другия и обратно.

-В кой фотографски жанр намираш себе си и защо?

Намирам себе си най-вече в портретната, репортажната и street фотография. Обичам да снимам хора в градска среда, музикални събития, както и други по-ъндърграунд мероприятия, които в повечето случаи не достигат до масата от хора. Реално и така проснимах – започнах със снимане на hardcore концерти, като един от най-големите ми вдъхновители в тази насока е Glen E. Friedman.

Като бях по-малък гледах снимки на концерти от 80-те години и много се кефех, какво се е случвало тогава. Документалистиката е нещо много полезно, защото въпреки че снимките от събития сега може да не са оценени и да не представляват нещо интересно, то след 10-20-30 години хората ще гледат на тях по съвсем различен начин, от историческа гледна точка.

-Обективът е средството, чрез което откриваш света или средството, чрез което се криеш от него?

Обективът е средство, чрез което показвам света, моя свят. Нито го откривам, нито се крия от него. Аз самият много обичам да се снимам и да ме снимат.

-В този дигитален свят филмът и копирането на хартия намират ли все още своето приложение и значение?

Доста добър въпрос! Цифровизацията направи фотографията много достъпна. Всеки, който си купи камера започва да снима и определя себе си като фотограф. Това до някъде е добре, но само донякъде, защото започва да пада качеството за сметка на количеството, защото повечето хора не се задълбочават да изучават композиция, да обработват снимките си, както и да купуват по-добра оптика, като по този начин стигат до едно ниво, което не могат да надхвърлят. Филмът много дисциплинира, защото имаш най-много 36 кадъра, в които нямаш право на грешка.

Правил съм си експеримент – мои близки приятели, които си нямат и хабер от фотография, отиваха на екскурзия в Италия. Дадох им един стар, напълно механичен фотоапарат с три филма. Кадрите, които бяха направили бяха много добри – ако им бях дал модерна цифрова камера нямаше да се оправят с настройките, както и нямаше да има кой да им обработи снимките след това. Иначе в момента се наблюдава Ренесанс във филмовата фотография – не знам дали е просто мода или не, но интересът към нея е доста засилен.

Лично аз започнах преди три години да снимам на филм и резултатите много ми допаднаха, като последната година снимам почти само на филм. Първоначално ми харесваше, че не е нужно да обработвам снимките си, съответно няма да стоя пред компютъра, защото цветовете бяха много истински и живи. След това започнах да снимам черно-бели филми и малко по малко се научих да ги проявявам сам, а след това започнах да ги копирам и на хартия по класическия процес с увеличител, червена светлина, ванички и т.н. Чувството, че можеш да контролираш целия процес сам – от снимането до копирането на хартия е много приятно, защото завършеният продукт е изцяло твое собствено творение.

Към настоящия момент, заедно с един приятел, сме в процес на търсене на помещение, в което да си направим фотолаборатория за да може да проявяваме филми и да копираме на хартия на спокойствие, тъй като в домашни условия не е много удобно.

-Кое е най-магнетичното място, което си снимал някога?

Аз не съм много по пейзажната фотография и магнетичните места предпочитам да си ги гледам вместо да ги снимам. „Магнетично място/нещо”, което съм снимал е по-скоро някой от многото концерти или партита,  които съм документирал и междувременно съм съпреживявал обстановката с останалите фенове.

–Как си представяш Пловдив 2019 през твоя обектив?

Жив, цветен, топъл и изпълнен с усмихнати хора. Подготвям няколко проекта във връзка с Пловдив 2019, които ако успея да реализирам, ще съм много доволен.

-Фотографията е сблъсък между илюзия и документалност. Може или да запечата действителността в най-суровия ѝ вид, или да я преиначи и измени, според призмата на автора. В този ред на мисли, какво ни предоставят фотографите – реалност или фантазия?

Има фотографи, които ни представят реалността на заобикалящия ни свят, има и такива, които ни разкриват въображението с помощта на камерата. Това са два различни фотографски жанра, които имат съответно своите фенове. Аз съм по-голям почитател на документалната фотография.

-Може би най-въздействащият вид фотография е социалната. Каква е отговорността, която носи фотографът при подобни социални, военни и политически прояви?

Под социална фотография може би имаш предвид фотожурналистиката. Отговорността на фотографа се разпростира до там да може да предаде по най-добрия и безпристрастен начин, това което се случва без да го манипулира. Ако си фоторепортер ти трябва да отидеш и да си свършиш работата, която се изразява в написаното по-горе.

-Къде свършва папаракът и започва творецът?

Под папарак разбирам някой, който нарушава личното пространство на хората, с цел да извади някакви облаги. Творецът „краде” своите моменти, без да пречи на хората около себе си.

-Коя е снимката, която описва философията и разбирането ти за света?

Има безброй снимки, които са ме вдъхновили и продължават да го правят. Не съм намерил още такава, която ясно да показва разбирането ми за света. По-скоро разгледайте моите кадри те най-точно описват философските и житейските ми разбирания.