На фокус с… Ивайло Петров

Стартираме новата си фотографска рубрика, в която ще ви запознаем с майстори на българската фотография както от Пловдив, така и от цялата страна. Защото вярваме, че заснемането е изкуство като всяко друго – специфично в своя характер, трудно, дръзко, елегантно. За да уловиш правилния момент, на правилното място и време, или да създадеш сам артистизъм върху лента се изискват усет към детайлите, въображение, естетика, визионерско виждане и търпение. И защото не само тези, които са пред камерата, но и зад нея заслужават уважение, ние ще ви ги представим. Ще разкажем за тях, ще ви споделим тяхното творчество и ще ги извадим от сянката на обектива… за да застанат пред нашия…

Вторият представител на дигиталното изкуство, с който ще ви запознаем, е Ивайло Петров – успешен професионалист в столицата. Под обектива му са попадали едни от най-големите родни звезди. Зад гърба си има редица от изложби, участия на международни фестивали, кино проекти. Стилът му се откроява от вижданото до сега в България. Ивайло набляга на сюрреализма в творчеството си, предоставяне на алтернативни светове, фантазия и въображение. Учил е фотография в продължение на две години в Нов български университет, след което се прехвърля в специалност Операторско майсторство. Изучил е дигиталния свят, компютърните технологии и какво могат да предложат до толкова, че от всеки кадър създава една различна и специфична история. А ето и как възприема той реалността и изкуството.

-Първият въпрос, който искам да ти задам, е какво е фотографията за теб?

Път към „виждането“ и към познаването. За мен второто наистина настъпва, когато имам моменти на покой. От тези моменти, в които човек може да спре и по-скоро да бъде, отколкото да „прави“. Струва ми се, че в свят като нашия, когато се очаква да сме „на линия“, едва ли не, постоянно и когато ултимативната заетост е превърната в култ, а (псевдо) социалното дигитално присъствие в ежедневна необходимост, това се случва все по-рядко и както всяко наистина рядко нещо, с времето започвам да ценя подобни моменти все повече. Вярвам, че именно чрез наблюдение и време човек да рационализира видяното, се формира собствена гледна точка към света. Самата същност на фотографията предполага вид „изолиране“ – момент от време, „изваден“ от контекста си и започващ собствен живот, самостоятелно.

А, и професия, разбира се.

Полетът на Икар, арт директор и постпроцес: Емануела Беловарски. Модел: Леонид Йовчев

-В кой фотографски жанр намираш себе си?

Едно от най-вълнуващите неща, свързани с фотографията, е, че абсолютно винаги можеш да откриеш нещо ново и различно в процеса на създаването ѝ и аз се старая да го правя постоянно. Под „създаване“ имам предвид далеч не само практическата му част, а още от момента, в който нещо „кликва“ в съзнанието ти. От известно време насам се интересувам по-скоро от изображението като цяло и смисъла да го има, а в това фотографията per se е само една част. В самото начало правех основно пейзажна и макрофотография. С времето пейзажът остана назад, но макрото и до момента го обожавам, просто нямам толкова време да му се посветя.

После, вече като студент, ходех по улицата и снимах каквото бих могъл да открия там – това беше най-достъпното нещо в онзи период. От руините на Захарна фабрика (за мен подсъдно неглижиране), през меланхоличната есен из софийските паркове и много, много други места, на които попаднах единствено заради нея. Беше интересен и романтичен период на неосъзнатост, на абсолютно нескрит ентусиазъм. С времето започнах да си задавам въпроса какво всъщност правя с тези снимки, какво искам да кажа с тях и има ли смисъл изобщо да бъдат. Отне ми няколко години и доста вечери на обмисляне, но малко по малко открих, че работата с хора би могла да е от една страна чудесен документ на времето си (а не е ли именно това една от най-важните черти на фотографията), а от друга много силен метод за споделяне на идея и комуникирането ѝ към другите.

Когато е в семпъл, изчистен и съвсем суров вид класическият портрет носи особена стойност, която с времето, вярвам, само се увеличава.

Когато портретуваш човек като част от твоя авторска концепция тя, разбира се, спира да е вече „документ на времето“ и започва да бъде вече лично виждане по дадена тема, в която портретуваният със своето благоразположение е избрал да се съгласи да участва. Това е вече не портрет на него самия, а на идеята, за която допринася. Вярвам, че идеите, особено в нашия век, имат сила да променят света.

Започвайки работата си в чисто комерсиалната сфера на фотографията, тези неща продължиха да имат смисъл за мен и до момента се старая да бъдат един от основните стълбове, върху които опирам отношението си към дори поръчковите неща.

Накратко казано – обожавам „органичната“ същност на класическата фотография и все още съм вдъхновен от възможностите, които дигиталната технология ни предоставя. Те ни дават шанс да правим абсолютно немислими до неотдавна работи. Намирам особено очарование в това човек да разбира цялата същност на всички тези процеси – класически или дигитални и да ги имплементира в работата си, сякаш, по собствения си скромен начин, би могъл да се превърне в част от съвременния Ренесанс, който наблюдаваме в изкуствата. Портретна, концептуална и рекламна фотография – всяко от тях носи собствени предизвикателства и, поне в момента, именно те са основната част от работата ми.

„Човешката природа“ – арт директор и постпроцес: Емануела Беловарски, модел: Темелко Темелков

-Обективът е средството, чрез което откриваш света или средството, чрез което се криеш от него?

Обективът е просто инструмент и част от някаква система, която е по-голям набор от инструменти, колкото и банално да звучи.

Мисля, че човек трябва да се фокусира първо над това кой Е и какво е неговото лично отношение към фотографията и какво би искал да (по)каже, а после всички инструменти, обективите включително, ще започнат поетапно и съвсем естествено да се изясняват… с много по-малко колебания и дискусии, отколкото ако мисленето започне първо от тях. В такъв случай  правилен отговор просто не би имало, тъй като самият въпрос ще е зададен изначално погрешно.

В този ред на мисли – мисля, че обективът сам по себе си не е нито едно от двете, това засяга много повече психиката на човек.

Портрет на актьора Малин Кръстев

-В този дигитален свят филмът и копирането на хартия намират ли все още своето приложение и значение?

Лично аз винаги съм намирал за важно крайната картинка. Тя или става, или не. Всичко останало е, в моите очи, по-скоро подробност –  използваната техника, използваното осветление, използваната медия. Всичко това са детайли, които е добре човек да познава, защото, познавайки ги, вече придобива свободата да ги избира според достойнствата им и според конкретния случай, но не могат и не трябва те да бъдат водещите в този избор и да са самоцел.

В момента ми се струва, че има вид възраждане на филмовата фотография. Буквално е модерно да се снима на филм и намирам това за чудесно, но не вярвам, че стойността на изображението е обусловена от инструментите, които са ползвани за създаването му. Не вярвам, че има нужда и от цели абзаци думички, които често придружават фотографията, за да я опишат, но това е предмет на отделен разговор.

„Гора“, модел: Радостин Идеалов

-Кое е най-магнетичното място, което си снимал някога?

От позицията на времето, всяко възможно снимане придобива собствен вид очарование. Фокусът на работата ми обикновено не са самите места. Те са по-скоро съставна част на цялото, така че не бих могъл да разгранича именно тях по този показател. Пък и нали изминалото време има това особено свойство да придава вид романтика на повечето неща, останали назад  из него.

Всъщност, сега като се замисля, може би най-магнетичните места, на които съм попадал, са били тотално несвързани с фотографията.

„Оракул“ – арт директор и постпроцес – Емануела Беловарски, Петър Станимиров

-Фотографията е сблъсък между илюзия и документалност. Може или да запечата действителността в най-суровия ѝ вид, или да я преиначи и измени, според призмата на автора. В този ред на мисли, какво ни предоставят фотографите – реалност или фантазия?

В момента, в който вземем отрязък от околното, полученото е дефинирано първоначално от субективизма на „отрязващия“ го и после от този на гледащия и интерпретиращия го. И двете изобщо не гарантират дори бегло съвпадение у гледните точки и асоциации, а какво остава за липсата на допълнителен контекст? Тук дори не ми се иска да започвам с всички чисто технически фактори, поради които фотографията не може да бъде „обективна“, и „реална“, дори в най-чистия ѝ и суров, класически вид.

В момента вече нещата са еволюирали толкова много, че поставянето на подобни рамки ми изглежда безкрайно отегчително.

„Модерният светец“ ,ч6, модел: Ирена Милянкова, арт директор: Мира Мирославова

-Може би най-въздействащият вид фотография е социалната. Каква е отговорността, която носи фотографът при подобни социални, военни и политически прояви?

Личното ми мнение е, че човек, постигнал някакво ниво, в което и да било изкуство, носи вид морална отговорност да приложи това умение за каузи, които биха могли да са и извън непосредствената възвръщаемост, която може да получи от работата си. Каузи, в които искрено вярва.

Бих се разграничил от думичката „прояви“ в случая, защото те ограничават въпроса до пряка документалистика, което е изключително силно проявление на фотографията, но съвсем не единственото. Лично аз мисля, че когато се появи някакъв казус, нещо, изискващо внимание и изказване на позиция, авторът дължи първо на себе си да не остава безмълвен.

Кадър от проекта „Портретите на срама“

-Каква е съдбата на българския фотограф?

Истински съм щастлив, че познавам толкова много чудесни фотографи в България и много от тях  са ми лични приятели. Предвид колко различни сме като хора и отношение към живота, би било проява на лош вкус да се опитвам да унифицирам този отговор в рамките на изречение или две. И това е, всъщност, хубаво нещо. Ако говорим за чисто фотографската, авторска страна на нещата – на практика ползваме сходна медия, за да изразим света от перспектива, която е поначало тотално различна. И това, макар може би илюзорно, би могло да кара човек да се чувства „на място“, част от нещо. Моето мнение е, че фотографската общност е значително по-приятна (макар и също толкова уморително разединена), отколкото са други креативни сфери у нас.

А ако трябва да отговоря от гледна точка на професионалист в конкретна сфера на фотографията (и това мнение не е валидно за всички нейни сфери) – навремето, като дете, гледах едни сомчета в 16 литров аквариум. Аз съм родом от Видин, а там Дунав е наистина огромен. Моите сомчета бяха дълги около 15см в аквариума ми. Същият този вид сомчета, ако живееха не в изолираната витринка вкъщи, а в реката само на 2 километра оттам, имаха потенциала да стигнат до над 2 м. и да тежат повече отколкото аз тежа в момента. Та така… струва ми се, че има редица хора с огромен потенциал, много по-голям, отколкото реалността ни тук има нужда и всяко „порастване“ от един момент нататък сякаш става за лична сметка и с неимоверни усилия, които малко ни отклоняват от самата същност на работата ни, която е да правим добри изображения, консистентно и на високо ниво. Факторите, които съществуват в подобен род работа, за съжаление много често по-скоро пречат, вместо да помагат.

„Ретрофутурист“, ч5, модел: Светослав Куцаров

-Коя е снимката, която описва философията и разбирането ти за света?

Нямам такава. Снимката, ако е наистина добра, е един малък фрагмент от реалността на автора ѝ или нещо, което е било в неговото съзнание. Би било доста ограничаващо човек да се дефинира по нещо такова, не смяташ ли?

„Мислителят в света“, модел: Епифан Пефев

Повече фотографии на Ивайло Петров може да разгледате на личния му сайт.