Способностите на човешките създания са необятни. Те могат да постигнат всичко, което пожелаят. В ежедневието си се сблъскваме с десетки, стотици примери за постигане на невъзможното. Човек е необятна Вселена, която може всекидневно да те изуми. Да те накара да повярваш в нереалното, в недостижимото. Един живот не е достатъчен да реализираме всичките си мечти, но ако се отдадем на съдбата си, усетим посоката, в която ни води, то тогава няма достатъчно високи планини, нито прекалено дълбоки води, с които да не се преборим. И тук не става въпрос за доминиращият стремеж на хората да покоряват, а за достойно осъществяване на идеали, на желания, и може би, на един по-добър свят.
Такива хора са като мен и теб! Може да е съседът, може да е човекът, чакащ рейс на спирката, или някой на хиляди километри разстояние. Това, което ги отличава е голямата страст и себеотдаване, с които крачат по житейския си път.
Днес ще ви разкажем за такива хора, определени от обществото като недъгави, лишени от зрението си, но искрено вярващи в мечтите си. Родна театрална трупа, съставена от шест незрящи артисти, под ръководството на специалиста по импровизация, клоунада, театър на сенките, сценично движение, комедия делАрте и марионетен театър – Велимир Велев. Той е с двайсетгодишен стаж пред и зад кулисите. Актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, а в определен период и художествен ръководител по актьорско майсторство в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.
Подчертавам, че това не е сърцераздирателна история, която цели съчувствие, а история за силата и куража на човешкия дух. Едно доказателство, че хоризонтът е просторен и отворен за всеки, който има смелост да се отправи към него.
Трупата избира за себе си логичното, но и някак вдъхновяващо име Невиждан театър, в която влизат Байрие Емин, Верка Костандовска, Дилян Манолов, Калина Бонева, Панчо Карамански и Михаил Недков. Всички на различна възраст, от различни градове на България, обединени от обичта си към сцената. Това е единствената трупа в света от незрящи за визуален театър, а само педи няколко дена, актьорите се завърнаха от Международния куклен фестивал „На гости у Арлекино“, провел се в Омск, Сибир, с две почетни награди – Специална награда на журито за универсален език и Награда на професионалната публика за най-добър спектакъл, съставена от режисьори, актьори, композитори, гости на фестивала. Допълнително, театралният ежедневник „Петрушка“ също им връчва награда. Там, в третия ден на фестивала, се изправиха срещу колеги от куклени театри от Франция, Полша, Бразилия, Китай, Япония и още много държави, но двете спечелени награди са най-голямото признание за таланта и трудоемката работа, която са свършили, за да стигнат до тук. До онзи праг, при който мечтите не изглеждат толкова непостижими. Наградите си трупата посвети на иконата в българския театър Юлия Огнянова, защото за нея, актьорите от Невиждан театър са били не просто антропологичен феномен, а световно явление в театъра.
Невиждан театър е създаден преди повече от шест години, без държавно или общинско финансиране, без субсидии от проекти, изцяло на доброволни начала. При нулево зрение, без визуален контрол, разчитайки на вътрешния си „поглед” и интуиция, незрящите актьори рисуват на големи екрани, създават и одухотворяват сенки, анимират марионетки от голяма дистанция, чрез водачи с десетки конци.
Професионалните умения на незрящите актьори и нивото на изкуството, което създават ги извеждат високо над категориите „театър на хора с увреждания“ и „арт терапия“ и ги поставят в редиците на „зрящите“ професионалисти.
Успехът на трупата идва с постановката „Сянката на моята душа“. Тя е кратка визуална импресия, в която незрящите актьори играят със сенки и светлина без да ги виждат. Спектакълът вълнува не само с това, че прекрачва отвъд границите на човешките възможности. Със своята поетичност той достига до дълбоките и скрити кътчета на душата. И ни подсеща, че единственият начин да прогоним от себе си сянката на самотата и студа, е да отворим с обич и доверие прозорците на сърцето си за хората и света около нас.
Това послание и усърдието, с което сънародниците ни подхождат към изкуството си, не остават незабелязани за журито, както и за публиката. Сега, обратно у дома, те са изключително щастливи от успеха, макар че осъзнават, че тежката работа не приключва до тук. За изкуството няма почивен ден, независимо дали си късметлия или си ощетен от обществото. И все пак… струва ми се, цивилизацията върви нагоре щом дава поле за изява и себедоказване на всеки, без значение физическите ограничения. Защото пак смея да твърдя – хората сме еднакви. Страдаме по един и същи начин, смеем се еднакво, кървим еднакво, копнеем еднакво. Делата са тези, които ни отделят от общото, но сърцата ни туптят в един ритъм и когато осъзнаем тази съюзяваща ни природа, то тогава светът наистина ще се превърне в по-добро място. Както за мен – зрящата, така и за теб – незрящия…
