Ех, това пусто детство. Това пусто, но лудо, приказно, шарено детство. Има нещо магическо в него. Нещо, което ни кара да милеем по него, да искаме да се завърнем, отново да сме малки, отдадени на игри и закачки. Не можем да се върнем, но знаем, че можем да запазим сянката на онова дете винаги в себе си и на наш ред да научим собствените си деца как да грабят с пълни шепи от живота.
Сега поколението е различно. Отдадено не толкова на игри, отколкото на технологиите. Но все пак още се наблюдава интерес към игрите, с които сме се забавлявали ние. Все още се рита топка, все още се играе криеница, а в последно време наблюдаваме и завръщането на някои стари игри. През 2018-та те най-вероятно изглеждат малко по-различно, но пак носят онова минало съдържание в себе си.
Дженга
Дженгата е игра, която се играе с дървени, правоъгълни блокчета. Целта е да се нареди възможно най-високата култа, без да я съборят. А събарянето е лесно, защото при всяко завъртане играчът трябва да махне едно от блокчетата така, че кулата да остане цяла. Излишно е да казвам в колко трудно изпитание се превръща това в един момент, защото там където са махнати блокчетата остават дупки, които моментално развалят баланса на постройката. Цел на играча е да извади така своето блокче, че тя да остане непокътната, а още по-затрудняващ е фактът, че може да използва само едната си ръка. Това развива сръчността и ловкостта на участниците, както и умствените способности, защото ги кара да мислят и преценят най-добрият изход от дадена ситуация.
Дженгата произхожда още от 70-те години на миналия век и има много вариации, но през 2018-та тя като че ли нашумя наново и сега в почти всяка голяма книжарница можеш да я откриеш. Отново събира цели компании на масата или на пода, в които всеки е сам за себе си и се опитва да прецака противника, а смехът е гарантиран.
Челик
Не вярвах, че подобно нещо все още съществува до миналата седмица, когато се проведе фестивал на Челика в Пловдив. Всъщност той не се е провеждал само под тепетата, а и в други български градове и учудващо или не, притегля децата като мухи на мед. Челик се играе като в земята се изкопава малка продълговата дупка с дължина 10-15 сантиметра и ширина 2-3 сантиметра. Освен това имате нужда от една по-дълга пръчка (около метър) и една по-къса (10-20 сантиметра). По-късата пръчка се нарича „челик”. Той се бие на разстояние 20-30 метра за това е препоръчително играта да се практикува на по-голяма поляна. Броят на играчите варира от 2 до 8. Играчът, който ще удря челика го поставя перпендикулярно върху дупката, подпъхва предния край на тояжката под него, подхвърля го нагоре и докато той е още във въздуха, го удря. Ако останалите пазачи не успеят да го докоснат със своите сопи, играта печели участникът, който го е ударил. Той прави бройки като подхвърля челика, докато го изпусне. Всяка дванадесета бройка прави една „баба”. Този, който направи най-много “баби” се счита за най-добрият играч. Ако не може да удари челика до три пъти, играчът става пазач и на негово място идва някой от пазачите.
Crash bandicoot N sane trilogy
Истината е, че в средата на 90-те започнаха да навлизат по-масово и телевизионните игри. Nintendo, Sega Mega и Sony PlayStation 1 бяха мана небесна за тези, които можеха да си ги позволят, а при Sony-то любимата игра на тогавашните деца несъмнено бе Crash bandicoot. Историята за готиният индийски плъх с червените кецове и кожени ръкавици, които минаваше ниво след ниво, борейки се с туземски вождове, месоядни растения и костенурки. Събираше диамантчета и се опитваше да спаси женската си приятелка. После излезе втора част, после трета, а после технологиите се развиха, конзолите също, но днес когато Sony изкараха 4-та версия на PlayStation а Crash бе отдавна забравен, защото не създадоха версии за нито една конзола, освен за първата.
До миналата година, когато създателите от Vicarious Visions не съединиха първите три части в една и на пазара не се появи Crash bandicoot N sane trilogy. С още по-добро качество, изпълнена с много спомени и, ако трябва да съм честна, по-трудна от всякога. Но даже и сега, когато съм на 30, това си остава една от любимите ми платформени игри. Както на мен, така и на много други от моето поколение.
Бордовите игри
Бордовите или, по друг начин наричани, настолни игри са стари, по-стари отколкото някой в България може да си представи. Само за сравнение – една от най-известните настолни игри в света Dungeons and dragons е създадена през 1974 година в Съединените щати. До ден днешен е активна, преминала през множество метаморфози. Когато бяхме малки нашата страна нямаше достъп до толкова сложни и модерни игри, затова се задоволявахме с „Не се сърди човече“ и подобни. Да, бяха забавни, но сега пак можем да се върнем назад във времето и да играем бордови игри, само където вече сме достатъчно отворени към света и изборът на жанр е пре-голям.
Настолните игри са толкова разнообразни и многобройни, посветени на различни книги, анимации, филми или с напълно нов сюжет, че за много от тях се образуват турнири с награди.
Скейтборд или Лонгборд
Лонгбордът е спортно превозно средство, подобно на скейтборда, но по-дълго от него и разполага с повече форми. Лонгбордът е по-бърз поради размера на колелата, строителните материали и по-прецизния хардуер. Обикновено се използва за състезания по спускане и надпревара. Заради по-големият размер, той позволява да се стъпва по него така, че да правиш по-обли форми по терена и да „танцуваш“. Реално първият прототип на лонгборда е построен още през 1940-та, но с навлизането на скейтбордовете и други икономически и механически причини, става масово употребяван чак в наши дни.
И наистина, когато бяхме малки нямаше лонгбордове. Ние си обичахме скейтовете и беше голям кеф да се състезаваме по надолнището на улицата. Най-смешно беше когато не можехме да се спрем сами и почти винаги свършвахме в капака на някоя кола или събаряхме всичко по пътя си.
