„6 май 1974 г. От полунощ „Норддойчер рундфунк“ съобщава: Федералният канцлер Вили Бранд подаде оставка. Неговият личен секретар е уличен в шпионаж в полза на Германската демократична република (ГДР) и Вили Бранд поема отговорността. Малко по-късно той обяснява по телевизията: „Понякога вече не се чувствам достатъчно безпристрастен по отношение на част от политиката – имам предвид нашето отношение към ГДР и Вършавския договор.“ А тъкмо за тази политика – неговата „източна“ политика през 1971 г. Бранд получава Нобелова награда за мир. Чрез нея той се опитва да приеме за даденост разделението на Германия и на Европа и да го направи по-поносимо.
7 юли 1974 г. Германия е световен шампион по футбол. Германия? Само западната част – Германска федерална република. По време на първенството тя губи само един-единствен мач – тъкмо срещу другата германска държава. 1:0 за ГДР. Юрген Шпарвасер – авторът на победния гол, по-късно бяга на Запад. В реалността германското разделение има много лица.
От края на Втората световна война Европа е разделена – на Изток и Запад, на враждуващи военни съюзи и различни икономически зони, на държавни диктатури под властта на една партия и свободни демокрации, които от своя страна допускат диктатури с съюзнически държави като Гърция, Португалия и Испания.
От толкова и Германия е разделена. Първоначално на окупационни зони и административни области на държавите-победителки във Втората световна война, после на ГДР и Федерална република и на :източни територии“, за чието бъдеще от 1969 г. във Федералната република се водят ожесточени битки: социално-либералното правителство на федералния концлагер Вили Бранд прокарва нови пътища във външната политика и политиката по сигурността.
Под натиска на политическите реалности Германската социалдемократическа партия (ГСДП) се е отказала от първоначалната си мечта от началото на 50-те години: бъдещето на Германия да бъде възможно най-независимо от Великите сили. Част от тези реалности е и политическият успех на първия федерален канцлер Конрад Аденауер. Целта му да обвърже Германия тясно със Запада среща широка подкрепа от страна на населението, което гласува за него на изборите.
И в ГДР единството на Германия – разбира се, под знака на държавния социализъм – първоначално е първостепенна политическа цел. Но както Федералната република намира своето място на Запад, така и ГДР се присъединява към източния съюз. „Германия – единно отечество…“ – тези думи от химна на ГДР вече не са актуални. Разделението се задълбочава и химнът вече само се свири, без да се пее… „Социалистическата държава на германската нация“, както е записано в новата конституция на ГДР от 1968 г., в преработената версия от 1974 г. се преформулира в „социалистическа държава на работниците и селяните.“…
Това е част от биографичната книга на Рюдригер фон Фрич „Печат към свободата – бягство от Германия към Германия“, в която той описва младежките си опити да измъкне братовчед си от ГДР и да го вкара в Западна Германия, минавайки през България.
Войните и разделенията винаги носят след себе си белези, които не могат да зараснат колкото и време да минава, а Германия бива разделена повече от 40 години. От 13 август 1961 г. Берлинската стена служи за граница между Източен Берлин и ГДР. Граница, на която мнозина са били арестувани за опит да я преминат, а други откриват и смъртта си. През времената на Студената война всеки ден по радиото и във вестниците на ГДР и ФРГ се съобщава за арестувани бежанци и съучастници, които нарушават споразумението за транзитно преминаване. Такива са, например, Йозеф Хубер – осъден на осем години затвор за съучастие при бягство. Курт Ешке – седем години и половина затвор за „трафик на хора“. Маргот Найдхард – първата жена, осъдена за съучастие при бягство на осем години затвор. А близо 245 човека загиват на тази символична стена.
Тя бива построена заради конфликти между две от държавите-победителки през Втората световна – САЩ и СССР. Реално, това издигане е нарушение на споразумението между САЩ, СССР, Франция и Великобритания, според което всички те имат равни права относно управлението на Берлин. Но след години на режим, бягства, затвор, двойни паспорти, пансиони и военни служби, най-накрая, на 23 август 1989 г. Унгария отменя ограниченията на границата си с Австрия, което дава шанс на голям брой бежанци от ГДР. През септември, същата година, лидерът ѝ Ерих Хонекер подава оставка. На 9 ноември министър-председателят на Правителството на Източна Германия Гюнтер Шабовски обявява отмяната на ограниченията за излизане от Германската демократична република. Това поставя началото на края. Година по-късно, на 3 октомври, ФРГ и ГДР се обединяват под общото название Федерална република Германия. Обединяването е санирано чрез договора „Две плюс четири“ подписан в Москва и влязъл в сила на 15 март 1991 г.
Вече сме 2018-та. Много вода е изтекла от тогава, но тази сянка на историята все така се рее над германския народ. Това са години, които едва ли някога ще се отмият в спомените му. А и не е нужно, защото историята се случва, за да ни учи. Да ни показва грешките на предците ни, за да не ги повтаряме. И дано съзрем в тях, иначе Студената война ще се повтаря отново и отново, просто под друга форма, с друго име…
