Съсредоточаването на цялата власт в държавата е мечта за всеки национален вожд-спасител. Държавният апарат работи без да има опозиция и спънки в процеса на реализирането на своята доктрина. В модерната историята сме ставали пряки свидетели на резултатите от съсредоточаването на цялата власт в ръцете на един човек и неговите верни последователи. Днес времето е различно и можем да видим коствено разделение на властите и териториите от централната държава. Но въпреки европейската насоченост на нашата страна, все още се усеща клоненето към онзи забравен партиен манталитет да имаме цялата власт на разположение.
В Пловдив животът тече с потока на айляка. Малко са хората, които биха се замислили върху важните въпроси за конструирането на правилния работещ общински механизъм. Ние, както всичи останали населени места с над 350 жители, имаме правото да избираме личност, на която да дадем волана, за да ни води към светли бъднини. Дали изборът е правилен или не няма да бъде част от този материал. Вместо това ще се опитам да предам една малка идея, зародила се преди много време.
Много от възрастните пловдивчани си спомнят структурата и миналото величие на Стария Град в Пловдив. Къщите, магазинчетата, туристите, занаятите и живущите някакси заедно успяваха да превърнат старинните елементи в жив организъм. Няма да забравя как имаше от всичко в малкото кварталче. Фурната приготвяше топъл хляб и закуски, поща в която пращахме картички за празниците, детска градина, училища, академия, заведения и никакви заграждения. Играехме си на стълбите на Античния театър, катерихме се по скалите на Небет тепе, обикаляхме най-затънтените места на трихълмието, за да играем на стражари и апаши, а вратата на всяка старинна къща беше винаги отворена, за да разгледаш и да се докоснеш до историята.
За съжаление, от нашето детство днес няма и следа. Пораснахме, но не успяхме да запазим и подобрим живота в Стария Град. Появиха се нови бетонови къщи на местата за игра. Обсипахме се с автомобили на прииждащи студенти, туристи, администрация и живущи. Много от малките обекти се превърнаха в запустели сгради или смениха предназначението си на музеи, от които се печели вход. Сложихме огради на Античния театър и залостихме вратите на къщите срещу такса за посещение. Плащаш, за да видиш празни стаи, обсипани с мебели, но без грам живот. Не ме разбирайте погрешно, но доста пъти ми се случва да показвам на мои гости къщи в Стария Град и това е единственият спомен, който остава в съзнанието им. Липсват децата на улицата и улицата липсва на децата. От спокоен, някак си симпатичен квартал, се превърхаме в бизнес ориентирано териториално предприятие.
С промяната се усети и разделението в Стария Град на двете части – на бизнес и живущи, общинско и частно. Създаденият синхрон се превърна в дизбаланс на доверето между хората. Няма обща кауза, няма общи проблеми, няма общи решения, всеки се оправя според връзките си. Повярвайте ми, Стария Град е мястото, което доста известни пловдивчани са избрали да нарекат свой дом, тъй че думата „връзки“ по-скоро придобива значението на ограничаващи въжета. Желанието да угодиш на един, превръща друг в жертва. Сложният човешки микс в кварталчето е мръсна бомба със закъснител, която очаква своя величествен момент да триумфира в общественото пространство. Затова вески умен чиновник знае, че по-добре да седи отстрани и да не влиза в пряк контакт, защото може да предизвика нежелани последици.
С дългата си пасивност във времето станахме свидетели на реалността, която може да наречем наш Старинен дом. Да, съгласен съм, че в последните години има значително желание от страна на административните органи да бъдат активни, но желанието и действията са два различи острова в световния океан. Виждаме решения на проблеми, които са на парче, защото имаме липса на цялостна визия, която да ни води напред към резултата, който желаем да постигнем. Нека уточним, че тук вината е на нас, хората, които живеем, творим, създаваме бизнес и Общината, защото изгубихме начина да си говорим за важните и сериозни предизвикателства пред дома, в който живеем заедно.
Най-наложащият от тях е паркирането, който ни преследва от няколко години насам. В крайна сметка сме свидетели на решение, което е цетрализиано, а не демократизирано. Затова считам, че е крайно време да спрем да създаваме ненужни общински структури без реална отговорна функция. Защото трябва да се замислим върху следния въпрос “Кой е принципалът в Старинен Пловдив?” За нашите читатели, които не знаят, какво е принципал бих перефразирал въпроса в „Кой носи пряка отговорност за Стария Град?“. В популярните телевизонни издания се предлагат различни отговори на въпроса, но винаги има само един верен отговор. За съжаление, нещата не стоят толкова просто. Отговорите на казуса са поне два или три, но това оставам на вашата преценка.
Всеки един от нас има виждане за това как би искал да живее в Стария Град на Пловдив, каква функиция и дейност да извършва. Това е плод и част от ежедневния му живот и труд. Най-сложното е да опитаме да излезем от своята конфортна зона и да бъдем съпричастни и задружни с останалите. Тук според мен идва ролята на Общината. Тя е структура, която цели да децентрализира национаната власт и да предложи лице, чрез избори, което да изпълни желаната от нас, избирателите, насока.
Кварталът на трихълмието не е по-различен. Същата логика може да се преведе и в границите му и то напълно успешно, ако се подходи внимателно, обмислено и най-вече – прозрачно.
Трудно се обединяват различните структури на обществото, но когато проблемите достигнат до момента, че има един човек, към който можеш да се обърнеш, вече можем да наречем проблема административно предизвикателство. Обединяването на малкия квартал е стъпката, която нашата голяма Община е време да поеме, изпивайки горчивата чаша на отказа от централна власт върху нея. Децентрализацията е европейският път към реализирането на гражданското право на достъп до вземане на важните решения за живота на гражданите в определена територия. Много мой мили колеги биха философствали, че е административно излишно да създадем цял нов район в сърцето на Пловдив, но бих им отвърнал, че подобна структура съществува, но не е носител на конкретната стойност. Все едно да се бориш за национално освобождение от османско робство чрез революция, но да му викаш мутренско рекитьорски метод за насилствено налагане на граждански права и свободи. Затова, драги ми, е необходимо да започнем да наричаме нещата с истинските им имена, благодарение на които можем настина да постигнем желаната промяна.
Не мога да гарантирам, че предложението би разрешило всички проблеми, които са се струпали с годините, но със сигурност може да ни даде възможността да превърнем неразрешимите проблеми в административни предизвикателства, на които да намерим отговора заедно.
Следва продължение…
