Жорж Трак: Имам чувството, че живея в държава, която не се управлява от българи

Преди няколко дена стана ясно, че съдбата на културен център „ТракАрт“ виси на косъм. Цели 15 години галерийното пространство, с локация Археологически подлез, приютяваше не едно културни мероприятия – над 70 изложби, актьорски уъркшопи, детски театър, литературни четения. Жорж Трак, заедно с екипа му, превърна подлеза от средище за наркомани и боклуци в развит център и то в непосредствена близост до Главната улица на Пловдив.

Уви, новината, че кметът Иван Тотев няма да поднови концесията за културния център за 2018 година хвана всички неподготвени. И макар че причината стои някак си логично, това не означава, че трябва задължително да я приемем за правилна.

Всъщност, причината, поради която „ТракАрт“ ще спре да функционира в сегашната си форма е, че къща Ейрене, която е експонирана в него е част от трите археологически обекта, с които градът ни кандидатства в листата за световно културно наследство на ЮНЕСКО. Останалите две са Голямата и Малката базилики. Разликата е, че къща Ейрене не е държавна собственост, поради което от Общината желаят да насочат всичките си сили и ресурси към базиликите, за да бъдем одобрени и да запишем името си в международен план.

Да, както казах, логична причина! Но какво ще стане с мозайките в Археологическия подлез? Нима пак ще се върнат към миналото, което преди 15 години не ги ценеше, стъпкваше ги и ги изолираше от нас?

Срещнах се с Жорж Трак вчера, веднага след честването на 135-годишнината на Археологическия музей, за да поговорим за наболялата тема. Докато очаквах пристигането му и разглеждах всички тези впечатляващи артефакти, композирани и грижливо обслужвани в културния център, нямаше как да не си задам въпроса за бъдещето им. То не трябва да е друго освен светло, защото представляват доказателства за красотата и значението на историята, развивала се по български земи. И като такава трябва да се почита!

-Г-н Трак, вие разбрахте, че концесията ви няма да бъде продължена от медиите. Успяхте ли в крайна сметка да поговорите с кмета на Пловдив Иван Тотев?

Видяхме се буквално преди един час, по време на честването на Археологическия музей. Успяхме да си уговорим среща за петък, защото не е цивилизовано подобни разговори да се водят в  медиите, вместо между двете засегнати страни. А и би трябвало да се обърне внимание на факта, че през 2000-та година когато Общината беше в невъзможност да се справи с публичните си съоръжения, защото тогава нямаше европейски фондове и средства, вариантите, по които държавата и Общината виждаха своя път на развитие бяха налагането на публично-частните партньорства. Това беше моделът, чрез който започнахме и ние. Аз се явих на публичен търг, спечелих го, след това следваше документация и така се превърнах в първия пловдивчанин, който се замисли над това, че в града ни има мозайки. Посланията в тях са уникални и неповторими, те са достигнали до нас и като знаци, и като символи, и като директни текстови послания. „Добре дошли! Щастливо пребиваване с мир.“ – това е изписано на тях. Затова, аз не искам да водя война с никой. Привърженик съм на мерките, които трябва да се вземат превантивно с положителна цел. Не може в навечерието на Европейска столица на културата да се закриват културни институции.

Центърът е място, което изгражда за гражданите мост между античността и съвремието и не може с такава лекота 15-годишна културна традиция да бъде премахната. Аз не мога да обсъждам кмета, но съм длъжен да кажа, че през 2005 година входирах в Общината проект и проучих, че в района има още осем мозайки, които не са експонирани и са в непосредствена близост, на радиус от 500 метра от подлеза. Това означава, че ако има здравомислещи хора, те ще насочат обществената енергия, проектите и ресурсите към експонирането на тези неекспонирани мозайки. А и културни институции, които се самофинансират са изключително малко на брой. По някакъв начин, всяка една културна институция се оказва, че е зависима от общинските средства, а ние не сме.

-Никой не отрича, че проектът за ЮНЕСКО е важен. Но нормално ли е заради един проект да страда друг?

Мозайката, която е паметник от национално значение е такъв от повече от 25 години. Начинът, по който се стопанисва обекта, няма нищо общо с нейната квалификация. Наистина, по закон, ако паметникът се превърне със световно значение, неговото стопанисване не може да се извършва от никой друг, освен от държавата. Само че процедурата, по която един паметник може да стане част от ЮНЕСКО е много дълга. Може да продължи повече от пет години. Старият град, например, прави опити да стане паметник на ЮНЕСКО вече повече от 20 години. Аз лично бях поканен от г-жа Бокова на 39-тата сесия на ЮНЕСКО. Там получих благодарствен адрес за грижите именно на мозайката в „ТракАрт“. След посещението стана видимо, че за ЮНЕСКО е приоритет един обект да бъде жив, в него да се отразява културата на квартала, на целия град. Да не говорим, че основна линия, която ЮНЕСКО изповядва от години е преносването на културното наследство до гражданите да не е толкова чрез Общината и държавата, а чрез НПО-тата и фондациите. А нашата фондация е фондация с обществено-полезна цел.

-Сам казахте, че проектите за ЮНЕСКО трябва да се стопанисват от държавата. Въпреки това Голямата базилика е подпомагана от Фондация „Америка за България“.

Аз се надявам, че става дума за една естествена помощ. Друг е моментът, че в ЮНЕСКО ми беше зададен въпроса какво прави в проекта за Епископската базилика „Америка за България“, при положение, че Америка е против ЮНЕСКО от много години, а наскоро мисля и че се махнаха от него. Да, в един момент човек може да се замисли до колко ЮНЕСКО е предмет на проблема. Но това няма общо със стопанисването и поддържането на мозайките.

-Припомнете ни какво беше състоянието на Археологическия подлез когато го взехте на концесия и как се промени той през времето.

Беше една миязма. Беше трудно и опасно за преминаване. Тъмно, мокро, мръсно. В самата мозайка имаше сталагмити и сталактити. Още има белези от разрушенията. Но преобразяването на подлеза дори не е най-важното. Аз се гордея с това, че културният център е жив, че се смениха представите на пловдивчани за това пространство. Доказахме, че тази форма на публично-частен механизъм е работещ. В България има 30 000 официално регистрирани недвижими паметници на културата. Предполагам, че държавата се грижи най-много за 500. Аз не обвинявам нито нея, нито хората, които заявяват, че няма пари. Но когато се каже, че няма пари това означава, че няма култура. А това не бива да се допуска. Ролята на дейците на културата е да вграждат в обществото ценностна система и то без страх. Те са просветители на нацията.

-Ако концесията наистина не бъде подновена, какво ще се случи с всички експонати?

Те са собственост на фондация „ТракАрт“, така че просто ще бъдат извадени от тук и ще бъдат поставени там, където са добре дошли. При всички случаи, аз държа да са поставени в публични пространства. Имам и покана от председателя на общинския съвет експозицията да гостува в Шанхай. Ами защо да не отиде и там! Движимото културно наследство ще намери своя дом. Недвижимото, обаче, трябва да се обгрижва. Аз не мога да си представя как Общината ще го прави, особено след две години когато европейските фондове пресъхнат. Одеонът е пример за проект, в който се хвърли много сила и после залезе.

Аз не казвам, че подлезът е мой. Кметът спомена, че концесионерите много се привързваме. Да, изживявам всичко емоционално, но не мисля, че обектът ми принадлежи. Напротив! Аз съм благодарен на Бог, че съм имал възможността в определен период от време да се грижа за артефакти на хиляди години. Защото това са предмети с енергия, с послание. Никой от тях не води до конфликт, до сблъсък, до низки прояви.

-Много хора смятат, че в подлеза не трябва да има магазини, защото той представлява археологически разкопки. Какво е мнението ви по въпроса?

Съотношението магазинчета и паметник на културата е балансирано. Магазините са на обща площ 150-180 кв. м., културния център е 350 кв. м. Дори като площ културата доминира. Помня, че когато кандидатствах в търга през 2000 година, моят опонент искаше да превърне пространството в ресторант.

-В началото на тази година се говореше за премахването на паметника „Спиралата“ от площад „Централен“, чийто архитект също сте вие. Сега и проблемът с културния център. Това са два удара за една година. Да не би да има някаква целенасочена вендета от страна на Общината срещу Жорж Трак?

Да, два удара и то по един и същи начин. Кметът пред медиите обяви, че кметството не държи „Спиралата“ да бъде пред площада. Без да правя скандал, мога да споделя, че когато със скулптура Цвятко Сиромашки сложихме маската на Борис Христов пред Дома на културата, заместник-кметът декларативно обяви, че за това, че сме се наложили да сложим маската, щели да ни махнат „Спиралата“. Но те не са я сложили, че да я махнат. Човек може да махне само нещо, към което има принос. А „Спиралата“ е поставена целенасочено в деня, в който ни приеха като членове на ЕС. Тя е пряко обвързана с една надежда да станем част от цивилизования свят.

Тази тенденция да се унищожават културни паметници, свидетелства от такъв характер, показва, че се цели да се отнеме надеждата на хората. Обществото страда най-много от голямата амбиция на някои хора да изкарат българина „дебил, неподходящ материал, всичко друго, но не и качествен човек, който да развива страната си“. Имам чувството, че живея в държава, която не се управлява от българи. Тук са добре дошли всички западно европейски инвеститори, а когато ние искаме да направим нещо, се сблъскваме с една машина, която ни спира. Нещо трябва да се промени и то в политиката в България. Аз апелирах за култура в политиката, която да се отрази на политиката в културата.