Автор: Мария Прикумова
Коледа е, София била празна, но не съвсем. Обикалям повече от половин час около Театър 199 „Валентин Стойчев“, търсейки местенце, за да оставя колата си. Бързам, наближава 19:30. От ноември я чакам тази премиера. Признавам си, този път подходих в обратния ред. Първо пиесата, после романа. А каква пиеса само…
Настаних се в последните минути и зачаках актьора с типичната за него самоувереност, на моменти дори резервираност. Аз, за разлика от хора, чиито рецензии прочетох след това, не отивах с нагласата за провал на дуета Гърдев – Бахаров. Казвам дует, защото Милен Русков вече беше свършил своята работа, при това брилянтно. И все пак имаше нещо, което ме притеснява. Гледала съм много представления със Захари Бахаров, но някак си трудно си го представях именно в тази роля, при това в монолог. И не! Това нямаше нищо общо с тоновете безсмислени истории, на моменти дори пожълтели, за ангажиментите му като водещ на лотарийно предаване. Но за хейта като национален спорт ще говоря друг път.
Други неща ме терзаеха. Как се събира двутомен роман в 130 минути? Няма ли да се изгуби основната линия на сюжета? Ще бъде ли образът достатъчно автентичен? Ще успее ли публиката да бъде докосната и да запази фокуса си и след антракта? Осветлението угасна и тогава влезе той – Бае Славе. Високият, шеговит мустаклия, който сякаш мигновено завладя всички присъстващи. Лековатият начин, по който ни разказваше за „тъй нарaченото му семейство“, за госпожиците Мици и Греци, за „неговият човек“ беше толкова увлекателен и естествен, че неусетно се пренасяш пред портите на „Света Неделя“ и палиш цигара заедно с героя малко преди атентата в църквата. Гледаш „шефьора“ от омнибуса, слушаш историите за Цар Борис, за войната, за мнимите герои, за нагона като основен отговорник за човешките неволи и несполуки, за мрачните тайни на неговото време и вече се чувстваш част от всичко споменато. Рисуваше Бае Славе картина след картина. Ту те разсмива, ту те умисля, а в един момент се усещаш, че плачеш заедно с него. Аха да му се издразниш на мърморенето и осъзнаеш, че ти е станал още по-симпатичен. Всичките му емоции успяват да преминат дълбоко през теб. Дори на моменти го усещаш и като съвременник. Кажи речи близо век по-късно виждаш, че определени неща не са се променили. Тъкмо да се ядосаш и размислиш – за някои е за добро. Дори жълтата чанта, която от самото начало някак не ти дава мира, ти се вижда одушевена и все едно те е сграбчила за гърлото, държейки те в напрежение.
Магията я имаше, залогът беше печеливш. Просто така, застанал сам срещу всички в омнибуса си, без излишна суета и тежест, те накарва да го заобичаш. Роля, подходяща за неговия ранг и мащаб на актьор. Образ, който ще бъде запомнен. Това е пиеса, която трябва да бъде гледана, защото ще остане във времето. Дайте им 130 минути на тези момчета, пък после ако искате пак ги съдете. Един по-различен Бахаров и безпогрешен в преценката си Гърдев.
Препоръчвам горещо и романа. Дори само тази фраза да ви остане в съзнанието, пак е имало смисъл от всичко това: „Че живеем некакси в тая злополучна България, понеже аз я мразим, обаче па я и обичам. Па защо я обичам, и с чук да ме удариш по главата, не моем да ти кажем!“
Моноспектакълът на Захари Бахаров „Чамкория“ по романа на Милен Русков и адаптация на Явор Гърдев може да гледате в град Пловдив на 12-ти февруари и 17-ти април от 19:00 часа в Дом на културата „Борис Христов“.
