Гавраил Гавраилов е пловдивски писател, издал четири книги за откриватели и пътешественици, две от тях част от издателство „Сиела“. Когато той пътува иска да преоткрива, да дава насоки и впечатления и да остави въображението да работи. Преживяванията си описва в своите пътеводители, които са различни, защото не приличат на рекламна брошура за определена дестинация, а идват от сърцето и показват малките радости на района, който посещава.
Той е и докторант по „Социология” в катедра „Приложна и институционална социология” с тема на дисертационен труд „Социалното предприемачество в Родопите през XXI век (2000 – 2018 г.)”.
Новата му идея за книга е да популяризира Дунавския регион с фокус върху Северозападна България, защото тя не е толкова западнала, колкото повечето хора мислят, а напротив – много е интересна.
-Защо реши да напишеш туристическа книга за Северозапада и река Дунав?
Първоначално не мислех да пиша нищо ново, докато не завърша докторантурата си, но след като отидох няколко пъти в Дунавския регион, ми замириса на туризъм. Ще пишем книгата с колеги от сайта severozapazenabg.com
Там няма инвеститорски интерес в момента. Няма мегаломански проекти, все още има запазени характерни кулинарни традиции на етнографските общности и само на една малка територия, която е горе-долу колкото територията на пловдивска област, може да опиташ четири различни регионални кухни. Там рибената чорба е издигната в култ и има поне седем рецепти за рибена чорба и то само по Дунава. Останали са само хора, които се стремят да се развиват. Преломният момент беше когато посетихме оперния фестивал в Белоградчик. По Дунава пазят традициите, имат фестивали. Русе, например, има повече посетители от Пловдив. Изобщо европейската култура е дошла по Дунав.
-Какво е нивото на туризма в България?
Туризмът в България се развива благодарение на стратегията, която се създаде преди да влезем в ЕС от гръцки консорциуми, които бяха единствените подходящи да кандидатстват по тези програми. Тези стратегии обслужваха техните желания. Всичко, което правим сега е плод на грешни управленски решения, но ние не го осъзнаваме, защото мислим, че правим нещо според определени стратегически документи. Разбира се има и добри изключения като Златоград, Ивайловград, Деветашко плато. Но това са само едни светли примери в цялата объркана ситуация. В туризма са най-ниските заплати, най-голямото текучество на кадри, липса на всякаква социална перспектива на хората, които работят, много задлъжнялост по отношение на обектите, хищнически стремеж за овладяване на природата.
-Тогава защо пишеш за туризъм?
Защото вярвам, че туризмът може да има и друго лице. Затова разказвам предимно за селския туризъм, който е устойчив и на който никой друг не обръща внимание. Разликата между масовия и селския туризъм е, че местата за настаняване са в къщите, където живеят домакините. И много бързо от гост се превръщаш в приятел с тях. Храниш се с тях, общуваш, споделяш ежедневието. Дори може да помогнеш в домашните задължения. България почва да нашумява като място за доброволчески туризъм за хора, на които им писва в големия град и отиват на село. Започват да се занимават със земеделие, да „крадат“ умения от местните и да разчитат на доброволчески туризъм.
-А градският туризъм?
Градският туризъм също е сбъркан. Да вземем за пример Пловдив. В него първо се разви квартал „Капана“ под мотото да се развият занаятите, за да направим кръчми. Сега се говори как ще развием Стария град. Но там директно искаме кръчми. А всъщност в Стария град никога не е имало кръчми в миналото. Те са били на Понеделник пазара. Как да направиш кръчми без да имаш реален достъп за доставки? Сбъркано е да правиш туризъм с кръчми. Туризмът се прави с история, култура, с традиции. Храната и виното са в края на деня. Туризмът е главно пътуване и преживяване. А сега пътуваме защо? За да си купим магнит, да си покажем тениската и да си направим селфи.
-Щом си обиколил толкова много села и планини, кажи ми вярна ли е народната мъдрост „Балкана ражда хора, полето ражда тикви!“?
Естественото състояние на човека в големия град е войната на всеки срещу всеки. Докато естественото състояние на българина преди 50-60 години е бил селският живот. Малките селски общности са били много сплотени и ако сега метафорично сме ги изместили под формата на блокове, то отношенията са съвсем различни. В града нямаме лично пространство и много трудно споделяме малкото споделено пространство. Докато на село хората все още се поздравяват. Житейската перспектива е друга. Те използват малкото време, в което се засичат, за да общуват. Докато ние тук, в града, имаме много време да общуваме, а се отбягваме.
-А кое е най-гостоприемното място, което си описвал?
Къща „Роси“ в Смилян, където гостувахме миналата година. Вечерта хапнахме местни гозби с нашите домакини. А на следващата вечер гостувахме в съседна къща, където моята колежка Анна Пелова им гледа на фасул и домакинът разби мита за гостоприемството на родопчани. Разказа ни как неговата къща е била първата къща за гости в Смилян. Всички се чудили как ще пуска чужди хора у дома, но в онзи момент той нямал работа и затова я отворил. После си намерил работа като шеф на трудовата борса в Смолян. Излезли програми за преквалификация, като едната била за маркетинг на малък туристически обект. Веднага хванал долната махала на Смилян и уредил всички безработни в семинара. Те придобили умения, видели, че на него му идват много гости и също последвали примера му. Всъщност, той го е направил за всички, не само за себе си. Ето това е гостоприемство – да мислиш за благото и на другите. В крайна сметка, добрият туризъм е този, където има безплатни усмивки.
-За пловдивчаните също се говори, че са гостоприемни. Съгласен ли си?
По-скоро сме добронамерени, защото гостоприемството предполага един по-интимен допир. Тук нямаме навик да подслоняваме хората, защото Пловдив винаги е бил търговски град и винаги е имало къде да се отседне, без да се натрапваш на другите. Но определено сме един от най-добронамерените градове, особено към туристите. Освен това тук сме и природно интелигентни.
-Ти като творец смяташ ли, че Пловдив 2019 ще бъде успешна?
Проблемът е, че нямаме предишен опит и с какво да го сравним. През 2009-та бях в Ливърпул, който беше подобна столица на културата година по-рано. Това, което видях там ми напомня на това, което ще видя тук през 2020-та. Ливърпул все още продължава да бъде едно от най-ужасните места за живеене в Англия, с най-лоши социални перспективи за младите хора. Обикновено Европейска столица на културата се прави на места, на които се цели да се помогне на местната общност. Тук това се случва много добре. Тръгнахме с много амбиция и ентусиазъм, но сега всичко е пред разпад. Вероятно това, което е заложено като цели на кандидатурата накрая ще бъде отчетено като грандиозен успех. Проблемът е, че след това пак ще имаме „Столипиново“, мръсен въздух, липса на млади хора, работа само в call center-ве, младите инженери пак ще получават по 500-600 лв. и не знам дали през 2030-та година ще сме на това ниво, на което сме днес. Много е сериозен проблемът с обявените прогнозни данни за туристите. В град, в който има не повече от 6000 легла за настаняване и очаква три милиона туристи, се предполага годината да е от петстотин дни. Защото бизнесът много разчита на тези цифри и се отварят все нови и нови хостели, заведения, хотели и други обекти. А ако след 2019-та няма кой да ги посещава, се очакват много фалити. И тогава не само Стария град, не само „Капана“, но и на Главната няма да има кръчми и заведения и стандартът рязко ще падне.
