Автор: Гавраил Гавраилов
В рубриката „Опознай България“ ще ви запознаем с различни местности, градове и села, които сме обиколили, главно за удоволствие. Ще разкрием красивите тайни на родината ни – както известни, така и не толкова познати. Ще намерим градски или природни съкровища. Ще надникнем под всеки камък, ще почетем всяко дърво, ще се полюбуваме на различна архитектура, защото България изобилства от приказни места, с които трябва да се гордеем. Това е рубрика, съчетаваща в себе си история, туризъм, любопитни факти и част от бита на всяка отделна местност.
Следващата ни спирка е Киселчово, което сякаш се намира на края на света. Там някъде в Родопите, близо до границата, в края на един път, който трудно може да се нарече и път. Да отидеш там е като да се завърнеш към себе си, след дълго лутане в градската пустиня.
Надупчените пътища в Родопите не са непреодолима пречка за опитния пътешественик, но последните седем километра до убещижето на Мона Чобан в Киселчово са си изпитание. И не само за ходовата част на колата, но и за сетивата. Постепенно от задръстения мръсен и шумен Пловдив, с прехваления му икономически подем, се преминава през целия Рупчос, оттам през бетонните призраци на Пампорово, изрезките от стари вестници на Чокманово и младежката енергия на Смилян. Така постепенно човек се доближава до всеобхватната мъдрост на родопската вселена, събрана в една песен, изпята от Валя Балканска – родена в една от махалите близо до изворите на река Арда.
Може би тази енергия за живот и съзидание е привлекла поетесата от Париж в лоното на родопската сила – долината на Горна Арда. За няколко години тя създала едно убежище за истинско живеене – център за изкуства и занаяти “Артел-13”. Вдъхнала живот на старите плевни, замела мегдана с труда на доброволци, прокарала духовни пътеки чрез “Бардово бърдо фест”. Но какво я тегли натам, откъде черпи тази дива енергия да възражда едно забравено от бога село, там някъде в края на един разбит път?
Отговора търсим във философията на бавното живеене. Тази нова мода за бягство от бетонната джунгла намираме в думите на самата Мона, която по детски наивно формулира своя скок от Париж до Киселчово:
“Ние нямаме удобствата на цивилизацията, които ни костват толкова много безмислени часове в остъклените офиси. Ние имаме здрави ръце и глава на раменете си, съвест, уважение и благодарност. Имаме бабиното сирене, боб, картофи, мед и всичко, което ражда земята. Знаем, че един ден този живот ще свърши. Но всеки ден, в който сме живи, използваме пълноценно, истински и изцяло.”
Мона е пестелива на думи, предпочита да ги напише и сподели чрез книгите си. Но там горе под звездите тишината се чува, а капките сутрешна роса са жива вода – много честа от тази мълчаната, притаила скрити страсти. И тук не говорим само за тематичните ателиета в чудна компания, всеки път различна и дар от съдбата. Не говорим и за скритите бисери на пещерите, гледките от крепостни стени или багрите на халищата. Говоренето в Родопите е пестеливо, защото хората ценят думите там горе.
И за да завършим с това тъй характерно родопско гостопримество, ще споделя думите, с които Мона ни изпрати в края на пътя, от центъра на Райково, където се разделихме. Попитах я, какво в крайна сметка е за нея Артел-13? А тя дяволито се огледа и рече:
“Място за спокойствие, творчество, погалване на душата, за истинско живеене”.
[wpseo_map id=“4179″ width=“400″ height=“300″ zoom=“-1″ map_style=“roadmap“ scrollable=“1″ draggable=“1″ show_route=“1″ show_state=“1″ show_country=“1″ show_url=“1″ show_email=“1″ show_category_filter=“1″ default_show_infowindow=“1″]
