Това е Стефчо Автографа, иначе наименуван Стефан Иванов. Малцина са обаче онези, които го знаят така, още по-малко са онези, които го наричат така. Автографа… Стефчо Автографа… Понякога едно прозвище е по-силно от името. Стои на стълбите на Античния театър. На тези стълби той е стоял много пъти преди това, ще стои още много и в бъдеще. Стои и кротко чака артистите да слязат от сцената, за да направи това, в което най-много го бива – да им вземе автограф. Често съм се чудила защо го прави. Какво е това непонятно, за мен, удоволствие, което изпитва от чуждия подпис. Заради спомените ли? Допир до славата? До таланта и успеха?
Първата ми реална среща с него бе по време на университета, когато още бях студентка по Актьорско майсторство. Не съм го засичала в Учебния театър, на улицата сме се срещали. Пред Драматичния театър. Там и аз му дадох автограф. През годините съм му давала още два пъти – пред Концертна зала и пред Дома на културата. „Стефчо, но аз вече съм ти се подписвала, вземи от някой друг“, съм му казвала, но той не иска и да знае. Усмихва се и настоятелно боде с химикала върху тетрадката си: „Няма нищо“ – вика ми – „Дай пак! Да си го имам“. И аз му давах, сигурно бих му дала и отново ако ме помоли.
Та, първата ни среща беше още като студентка. Някои от колегите кореняци бяха чували слухове, че като малък искал да стане актьор, но не можел и затова събирал подписи, най-вече на творци. Макар че и бизнесмени, и политици, и спортисти са минавали през неговите страници. По листовете му са „отпечатъците“ на Силвестър Сталоун, Никола Гюзелев, Желю Желев, Калин Врачански, Георги Първанов, Петър Стоянов, Антонио Бандерас, дори на Далай Лама. За повече от 10 години Стефчо е събрал 500 000 автографа в 500 тетрадки. Малко му завиждам.
Дали е искал да стане актьор или не, не знам. Не съм чувала, не съм и чела да го е казвал. Аз знам, че в БДЖ-то е работил. Но знам и друго – по-упорит и всеотдаен на хобито си човек не съм виждала. Понякога, като че ли, има повече информация от нас, журналистите, кой в коя зала ще пее и играе. Той е като радар за събития, като енциклопедия за имена. Случвало се е да се шегувам, че ще го взема за агент. Ще вървя по стъпките му и ще събирам историите на тези, на които той събира подписите.
Стефчо Автографа
В моментите, в които сме си говорили винаги е било забавно. Не са продължавали дълго – 5-10 минути. 10 минути, в които ми разказва някоя интересна среща. Ще ви издам една тайна – една от любимите му е със Сталоун. Смеем се, говорим си, той обяснява кой как и по колко е дебнел, потупва ме няколко пъти по гърба и си заминава, или се нарежда на опашката, за да чака. Стефчо Автографа е толкова известен, че вече и той е увековечен на хартия – в комиска на Maina Town. И всичко това заради един Гинес. Ако можех да се свържа с колектива на световните рекорди, щях да им се скарам, че до сега не са го наградили.
Всъщност, Стефчо е като едно пораснало дете – чист сам по себе си, някак си по наивно честен. И добър, много добър. Никого не би наранил, на мравката път би сторил. Той е част от духа и историята на Пловдив. И го обича, и Пловдив го обича. Приел го е като неизменен елемент от битието си, от собственото си съществуване. Бих казала, дори, че Стефчо Автографа се е превърнал в жив символ. Затова и всеки го приема, всеки разтваря вратите си за него, никой не го пъди от мероприятия, нищо, че не си е взел билетче. Това не е важно! Важна е мечтата.
Стефчо мечтае да има фотоапарат, за да може и да снима. Може би някой ден ще си вземе и тогава подписите ще вървят и с архивни доказателства. Аз се надявам да успее да си вземе фотоапарат, надявам се да го одобрят и от Гинес. Но дори и нито едно от двете да не стане, той винаги ще притежава онази притегателна сила, която ни кара да се усмихваме всеки път, когато го видим. А до тогава моят фотоапарат винаги ще е готов да го улови, точно както стълбите на Античния винаги ще са там както за нас, така и за него…
