6 октомври 2018 година. Русенският журналист и административен директор на ТВН Виктория Маринова излиза за джогинг по крайбрежната алея на река Дунав, специално приспособена за спорт и разходки. Два часа по-късно трупът ѝ бива намерен. Виктория е изнасилена и жестоко убита, захвърлена в шубраците, ограбена и обезобразена. Съмненията за покушението са много, едно от които сочи конкретно към разследващата ѝ работа в предаването „Детектив“ по регионалната телевизия.
7 септември 1978 година. Това е денят, който историята ще запомни като „Убийството с чадъра“. Денят, в който писателят, публицист и дисидент Георги Марков е бил убоден с върха на оръжие, маскирано като чадър и отровен с рицин. Случката се развива докато Марков чака автобус на моста Ватерло, за да стигне навреме за ранната си смяна в българската редакция на Би Би Си. Оказва се, че оръжието е изстреляло в задната част на бедрото му сачма, напоена със „змийската отвора“, която в тези години е била почти непозната на медицината и за която е нямало противоотрова. След няколко тежки дни на висока температура и намаляване на сърдечния ритъм, Георги Марков умира в болница на 11 септември.
Покушението срещу Георги Марков е, може би, първото такова срещу писател и журналист, но видимо не е последното. От години журналистиката в България е опетнена от твърденията за корупция и обслужване на чужди интереси. Твърдения, които никой не може да подмине с лека ръка и които всеки ден малко по малко убиват надеждата ни за чиста професия. Професия, която би трябвало да променя светове. Да „изравя скелети“, да показва добри примери, да поставя въпроси на дневен ред и да търси съответните им отговори. Въпроси, които често се оказват неудобни и за които често плащаме кървава цена…
През последната година посегателствата върху родните репортери постави България в челните позиции на липсваща свободна журналистика. Арести, отнемане на снимачна техника, заплахи, убийства… стигна се до тук да се страхуваме от мислите си. Да се страхуваме какво ще кажем и вместо да задаваме въпросите на останалите, ние сами почваме да се питаме: „Дали да го кажа? Дали няма да ме арестуват, защото съм в частна територия“ – най-често използваното по законен път оправдание, за да те изгонят от „местопрестъплението“. Не се споменава никъде, обаче, че е незаконно и да ти отнемат телефона, фотоапарата или камерата, защото си в тази частна територия. Никъде не се споменава, че не могат да те сплашват, шепнат на ушенце, да те пренебрегват защото си млад, защото си неизвестен, защото си жена…
И логично в ума ни се заражда и друг въпрос – това ли е краят на свободната разследваща журналистика и до къде са защитени правата на журналистите? Защо се вдига много шум при скандал с посегателство върху журналист, като изобщо може да не се допуска? Нима е нужно всички медии да „гръмнат в Шок и Ужас“, за да ни третират като всеки останал? Нима трябва да бъде опетнено реномето на Политическата власт и Полицията, за да разберат съответните органи, че ние просто си вършим работата. Работа, която в много и не частни случаи, може да е в тяхна полза.
Истина е, че има колеги, които злоупотребяват със статуквото си. В търсене на сензация самите те падат в бездната на лъжата, превръщат се в нейна жертва. Колеги като Димитър Върбанов, който разруши доверието в правдивата публицистика. Който изигра лоша шега на всички, нуждаещи се от истинска закрила. Колеги, които не осъзнават, че не сензацията, а влиянието е нещото, към което си заслужава да се стремиш. Но влиянието е обвързано с търпение. То идва след много извървяни крачки, след много изиграни хода, след много построени и разрушени кули от карти. Кули, в които ти не си Валето, о, не! Ти си Жокера. А сега с усмивка се отърси от калта. Чак тогава ще можеш да застанеш гордо пред света и пред себе си и да заявиш: „Аз допринесох за промяната.“
Но после идва реалността в покварена България. Същата онази, с която започнахме този текст. А реалността в България неотлъчно върви ръка за ръка със страха. Щом ще се страхуваме, защо изобщо се борим за това влияние? Защо драпаме с нокти и зъби за промяна, която няма да ни бъде позволено да осъществим? Защо ни се отнема правото на глас, правото на свобода? Правото на свобода е единственото изначално право, с което се раждаме. Само то ни е дадено даром, за всичко останало трябва да се постараем.
Кое е най-логичното, най-разумното за един журналист тогава? Да страни, да не стъпва върху наболелите места. Не си заслужава! Остави! Няма смисъл, нищо няма да промениш! Не поставяй сам главата си на гилотината! Защо да се бориш за държава, която не се бори за теб? Която не те защитава от собствените си грехове? Която те захвърля в океана пълен с акули и е въпрос на късмет дали ще изплуваш на брега или ще бъдеш разкъсан. Която поражда насилие като единственото решение за масов контрол.
Може би такава държава наистина не си заслужава страданията, кървавата цена. Уви, не така мислят някои колеги. Колеги, чиито глас вече не чуваме. Колеги, чийто лице вече няма да видим. Не така е мислила Виктория Маринова, докато е тренирала на чист въздух, нито така е мислел Георги Марков докато е чакал автобус на моста Ватерло. И затова е заплатил с живота си. Затова отровата е разяла не само плътта му, но и вярата му. Същата тази отрова, която под различна форма, в различно време продължава да ни разяжда като общество, отвътре – навън…
18:30 пред Община Пловдив ще се проведе шествие в памет на журналистка Виктория Маринова.
