Андрей Слабаков е роден през 1960 г. в град София. През 1984 г. завършва кинорежисура в тогавашен ВИТИЗ, а по-късно бързо се превръща в едно от имената еталон за българско кино. Съдбата го изправя както пред родната филмова индустрия, така и пред италианските телевизионни компании RAI 1 и RAI 2. Част от филмовата му картотека са заглавията „Влак за морето“, „Вагнер“, „Перловец – реката на живота“, „Мечта“. Документалните „Евреите в България“, „Али Мехмед – самотният поет и смисълът на живота“, както и недовършеният „Калоян“, който Националния кино център така и не спонсорира.
Андрей Слабаков е носител на куп престижни отличия като награда за филма „Влак за морето“ на фестивала на късометражното кино в Париж. Награда за режисура на Международния кинофестивал в Лион. Награда на Съюза на българските филмови дейци и други.
Срещнахме се с твореца в Пловдив, с очакване да е пиперлив, остроумен и искрен. Често е обвиняван, че стига до грубост, а ние точно това и търсихме – безпардонен и истински разговор на темата за българската култура и кино. Без излишни увъртания, с типичната за него, цигара в ръка, той ни разкри голяма част от положението в родното изкуство.
-Г-н Андрей Слабаков, наричат ви лошото момче на българското кино. Това ли е разковничето, за да постигнеш нещо в България?
Кой е казал, че съм лош! Това го е измислил някой идиот. Аз съм изключително добър човек. Лош съм само когато хората не си вършат работата, или се държат грозно и се мъчат да унизяват другите.
-Завършили сте кино режисура при Янко Янков. Работили сте като режисьор, сценарист, актьор, продуцент. Написахте и кулинарна книга „Здравословно според Слабаков“. Кое от изброените носи най-много наслада като занимание и кое най-голяма горчилка?
Всичко ми доставя удоволствие. Може би актьорската професия е най-неблагодарна, защото там някой те избира, което е много досадно. Мисля, че това е най-големият проблем на всички актьори. Просто си се наредил в една редица, идва един кретен режисьор, който казва: „Онзи искам. Другия не го искам“. Гадно е да зависиш от някой друг.
А при останалите професии е много по-лесно, макар че има сходство при това да си сценарист. Пак някой режисьор се разпорежда, премахва сцени, режи текст. В това отношение, моят случай е добър, защото сам съм си сценарист и режисьор и сам си махам сцените.
-От 1985 до 1990 г. работехте за Кино център „Бояна“. Каква е тази тенденция киноцентърът да подбира все едни и същи лица и да занижава завършили студенти по актьорско майсторство до ниво на масовка и статист?
Киноцентърът няма нищо общо с това нещо. Там просто се правят филми. Актьорите ги избират режисьорите, а ако продукцията е чужда, ги избират продуцентите. Шансът за завършилите е в кастингите. И ако са много добри ги забелязват. Разбира се, режисьорите в България разчитат на по-познати лица, за да дърпат публика. Но това е международна тенденция.
-Капризна ли е столицата в културно отношение?
В София има всичко. От чалга, която аз не понасям, до рок концерти, театрални представления, опери. Изобщо, има за всеки по нещо и е въпрос на личен вкус, кой какво мероприятие ще избере
-А Пловдив?
Според мен, преди беше много по-добре. В миналото Пловдив беше истинска столица на културата. Тук се правеха най-големите премиери, като почнеш от кино, театри, изложби. Като по-малък специално идвах от София до тук, за да видя нещо важно. Беше раят на културата! Изместваше и София и Варна.
Постепенно се превърна в някакъв странен провинциален град, какъвто никога не е бил и не знам по каква причина.
-Тогава защо сега се води най-големия културен възход в историята на града?
Вероятно, защото този възход се определя от хора, които вярват, че животът започва от 95-та година насам. Пловдивският театър беше изключителен по едно време. От последните две години пак си възвърна престижа, но имаше един по-мрачен период, от приблизително 20 години, в които градът просто загуби потенциала си. Но противно на това, което си мислят дейците в настоящето, културният живот не започва от 95-та и не трябва да се забравят тези години на тъмно затишие.
-През студентските години бяхте ли наивен и изпълнен с блянове за родното кино?
Да, което е напълно нормално за всеки млад човек. Той си въобразява, че завършва режисура и започва да снима без прекъсване. Това не се случва, естествено. Но аз съм израснал с киното и театъра и не съм таил толкова напразни надежди, колкото повечето ми колеги. Когато познаваш по-добре цялата система, гледаш малко по-реалистично на нея.
-След толкова години запазихте ли желанието да създавате изкуство или то се измести от бизнеса?
Аз снимам доста рядко, защото искам да снимам това, което сам желая. Това не е лесно постижимо, особено когато от него зависи препитаването ти. А и аз вече не желая да снимам филми, в които има недостатъчен бюджет. И тук не говорим за малко пари, а като вземеш един сценарии и го прочетеш, да можеш да прецениш колко ще излезе. Ако например, струва пет лева, а ти имаш два, е ясно, че вече снимаш нещо друго, защото почваш да правиш компромиси, да премахваш епизоди и разваляш собствената си идея. Държа да снимам това, което искам, а не да снимам на всяка цена. Като стана дума за по-младите, те са готови на всякакви компромиси. Аз вече не съм и не желая да ги правя.
-Има ли причина да страните от театъра?
Не! Правил съм една пиеса в Пловдив, и една в Бургас. Театърът е нещо съвсем различно от киното. На пръв поглед, би трябвало да се доближават, но реално нямат нищо общо. Много е хубаво да се прави театър, но аз не правя, защото не мога да си намеря подходяща пиеса. А и съм много по-добър в киното. Познавам възможностите си и съм наясно къде те ще са успешни и къде не толкова.
-Вие сте изключително голям привърженик на тютюнопушенето. Интересно ми е, прилагате ли забрани на актьорите, с които работите в това отношение, за да пазят гласовете и диафрагмите си?
Никого не карам нито да пуши, нито да не пуши! Това си е лично негова работа. Аз не обичам малоумни забрани от този тип. Освен това повечето актьори пушат и е глупаво да ги тормозиш и изнервяш, защото се получава обратният ефект.
Когато един актьор снима с мен може да прави каквото си иска, стига да си върши работата качествено.
-Кое е голямото признание за един творец – това на Гилдията или това на публиката?
И двете са важни. В Гилдията нещата са малко странни, защото ако някой не те обича, каквото и да направиш пак няма да те обича, колкото и да е добро. С публиката е по-лесно, въпреки че и там е горе-долу същото, защото всеки харесва определени жанрове. Един комедия, вторият трагедия, третият екшъни. Трудно можеш да впечатлиш някой, ако той не е привърженик на стила и не трябва да се стремиш задължително към това. Едва ли има режисьор в света, който да се хареса на всички.
-Какви са вижданията ви за съдбата на българската култура?
Докато законите, свързани с култура, не се оправят, нещата няма да вървят. Те са полу-социалистически, а ние живеем в Капитализъм, ако не им е известно на политиците. Или променяме нещата, както са при Капитализма, или ще останем с пет игрални филма на година.
В България можеш да взимаш пари за кино от едно единствено място – от Националния филмов център. Фондовете в Швейцария, да речем, са над 20. И това са само тези, за които аз съм чувал. А принципът само държавата да финансира, какъвто е в момента у нас, е социалистически. В Италия има три държавни театъра. Има и областни. Всичко останало са частни трупи, финансирани от меценати или фондове. Но там като отидеш в една община, има врата, на която пише „кино“ и „театър“. Има сектор „кино“, защото както обикновено, всичко е концентрирано в столицата.
Т.е. ако аз дойда на командировка в Пловдив и доведа екип от София, този екип има нужда от консумативи и режийни. Екипът ще прекара тук, да речем, 20 дни. От Пловдивска община ми казват: „Ще ти дадем 100 000 лв.“, което всъщност е едва 1/3 от нужното ми, за да поддържам работата на тези хора. Плюс това ще взема и пловдивчани и какво се получава – Общината финансира сама себе си! Това е системата, която измислиха много отдавна по света, но нашите като че ли осъзнаха, че от кино ще се краде много трудно. Затова и най-често се набляга на инфраструктурни проекти, защото те са по-лесни за грабене. От култура се краде трудно, защото хората, занимаващи се с нея, все пак искат да създадат нещо. Някакъв вид изкуство и се стремят да го постигнат.
