Валерия Мирчева е един от онези солисти, с които Пловдивската опера се гордее. С 37-годишна кариера зад гърба си, тя е талант, който с достойнство и с много заслуги си е извоювала бенефис, който ще се проведе на 9-ти октомври с мюзикъла „Моята прекрасна лейди“ в Дом на културата „Борис Христов“.
Валерия е родена в Пловдив, завършила е НУМТИ „Добрин Петков“, а след това и Консерваторията при проф. Илия Йосифов. Произлиза от три поколения оперни музиканти, синът ѝ Андрея – Славимир Мирчев също следва стъпките ѝ, което „обрича“ цялата фамилия на орисията на класическото изкуство. През 1980 година се превръща в един от малцината българи, допуснати до световния конкурс „Пьотър Илич Чайковски“, от който се завръща с шеста награда. На следващата година става солистка в Държавна опера Пловдив. Освен в Пловдив е пяла в Русе, София, Плевен, печелила е медали и награди от цяла България, пътувала е из Европа, докоснала се е до блясъка както на родното, така и на задграничното изкуство. Извървяла е един дълъг и тежък път. Път, обсипан с много кадифе, цветчета и бодли на рози, много труд и светлини на прожектори, но най-вече с ясната осъзнатост за истинския смисъл на твореца.
По случай предстоящия бенефис, се срещнах с Валерия Мирчева, чиито родители са едни от основателите на Пловдивската опера, и докато си приказвах с нея усетих някаква тръпчива смесица между уважение и в същото време непосредственост, с нотка на класическа грация.
-Валерия, разкажете ни как почна Вашата кариера и как се разви през годините.
Всъщност, до 8-ми клас тренирах баскетбол, докато в един момент осъзнахме, че имам глас. Родителите ми ме заведоха при музикален педагог, разпя ме и ми каза, че имам глас, но също така и шум в него. Постави ми се ултиматум – или баскетбол или музиката. Избрах музиката, защото цялото ми семейство е изградено от оперни певци. Обичаме изкуството. То няма начало, няма и край. То е всеобхватно, колкото Вселената и не мога да си представя края му.
След като завърших в София, ме взеха в Русенската опера. Събрах си багажа и заминах на много километри от Пловдив. През 81-ва се завърнах, започнах в Държавна опера Пловдив и до този момент съм артист солист, с което безкрайно се гордея. Обичам града, обичам работата си, колегите си и ще остана докато мога и докато ме търпят.
-Четири поколения от Вашето семейство се занимават с музика и то не каква да е, а оперна. От къде извира тази любов към класическата форма?
При мен е въпрос не само на ген, но и на възпитание. Моята баба ме водеше от двегодишна на спектакли, репетиции. Когато поотраснах започнах да свиря на пиано, приеха ме в Музикалното училище, започнах да се ограмотявам и да навлизам в дебрите на музиката. Моето мнение е, че в изкуството върхове няма. Има класически образци и примери, към които се стремим, а колкото повече се стремим, толкова повече се усъвършенстваме и осъзнаваме, че тези висини са твърде стръмни за нас. Те ни държат живи и взискателни към себе си, за да може нашето изкуство да достигне до публиката. На свой ред да я възпитава, да я докосне, да я накара да се завърне в залата.
-Класическият изпълнител ли трябва да се съобразява с публиката или трябва да кара публиката да се учи от него?
Въпросът е и риторичен, и не е. Връзката е взаимна. Всичко започва, разбира се, от артиста, защото той стои на сцената. Наистина нещата малко се промениха в последно време, от чисто комерсиална цел. Понякога се правят неща, които публиката иска, но ако ти си добър актьор, певец, артист, всеки нов проект, поднесен от тебе, ще е качествен. Тези, които са били в салона, ще разкажат на другите и те също ще се заинтересоват. А дори и в класическата форма има иновации. Знаем, че освен класическия балет, се създават и съвременни хореографии, на съвременна музика.
-През последните години в България се забелязва един Ренесанс на класическата музика. От къде се завърна тази необходимост от класика?
Аз не мога да кажа, че класическата форма е изчезнала. Може би беше позабравена, заради този Преход, през който преминахме. Имаше отлив, защото се сменяха строеве, настроения, вълнения. В живота ни присъстваше повече политиката. Сега ежедневието се успокоява, хората започнаха да се завръщат в салоните. Пример е нашият Античен театър. При спектакли на Пловдивската опера винаги е пълен, което ме връща в началото на въпроса. Може би е имало такова… отдръпване, но независимо от катаклизмите в държавата, пълним залите. Дори в Дома на културата, защото ние, за огромно съжаление, все още си нямаме сграда, която ни принадлежи. Сега ползваме двете големи зали в тютюневия склад, които се наричат Ателие 2019, но си милеем за собствена сграда.
-Както споменахме, синът Ви също пее. Има не малко участия като тенор в детски опери, миманс в по-сериозни заглавия и изяви, извън операта. Опитвате ли се да го научите на нещо в професията?
И той като мен, от малък проходи на сцената и нещата, като че ли, се повтарят. В началото не исках да се занимава с оперно пеене, защото е много отговорно занятие, с много лишения, строг режим, четене, огромна подготовка, изграждане на цялостен образ, говорене на чужди езици. Но от друга страна си казах: „Защо пък не?“. Той е гласовит и под обучението на Петър Данаилов, почна да се развива. Аз помагам с каквото мога, но не налагам. Моят път все повече се затваря, докато при него пътеката тепърва започва да се разширява.
-Според Вас, кое е най-важното качество на характера за един оперен артист?
Упоритост, всеотдайност, любов към изкуството. С риск да се повторя – да се стремиш публиката да усети това, което изграждаш на сцената. Да предадеш тази магия. Не мога да ти кажа кога точно се появява, но има една особена връзка между артист и публика, под формата на енергия.
-Разкажете ни за бенефиса.
Бенефисът ще се състои на 9-ти октомври от 19:00 часа в Дом на културата с мюзикъла „Моята прекрасна лейди“, с режисьор доц. Нина Найденова и диригент Константин Добройков. Много весел спектакъл, публиката го приема доста радушно, защото доказахме, че освен строго специфични опери, можем да правим и по-разчупени форми като мюзикъли, детски опери, оперети, балет.
-Всяка актриса мечтае да изиграе Жулиета. Какво мечтае да изиграе една оперна певица?
При нас зависи от вида на гласа. Аз съм имала щастието да изпея големите роли за мецосопрано в Пловдив и без да съм се борила с конкуренцията за тях. Колелото така се завъртя, че ги получих като разпределение. Пяла съм в реквиеми, експериментални постановки, изобщо във всичко, което гърлото ми може да пресъздаде. Моята голяма петица е „Трубадур“, „Кармен“, „Дон Карлос“, „Аида“ и „Набуко“. Но освен тях много си обичам и детските спектакли, оперетите. Разнообразен бе репертоарът ми през годините, за което съм благодарна. Вече съм във възраст, в която трябва да се съобразявам спрямо ролите. Ако човек има реална преценка за себе си, идва момент, в който трябва да внимава с какво се захваща.
-Коя е другата любима музика на Валерия Мирчева, освен класическата?
Несъмнено народната музика. Тя е извор, който никога няма да пресъхне, докато има българско. Тя е нещо, което винаги може да ме развълнува, да ме накара да скоча на хоро или да изпея песен. Разбира се, аз не мога да пея като фолклорните певици, които са майстори в своята област. Класическите певци пеем обработена, аранжирана народна музика. Но няма нищо по-хубаво от това младите да искат да се занимават с народната музика, да я почитат и обичат. Ние трябва да пазим традициите си. Да пазим българското!
