Група П.И.Ф. е една от най-емблематичните групи в българската музика в последните двайсет години. Тяхната музика е алтернативна, провокираща, със сигурност бяга от типичните сюжетни линии и комерсиалните разбирания за рок, популярност и успех. Тяхната музика е емоционална, независимо от подхода, с който я създават. С пет албума зад гърба си и десетки хитове като „Колело“, „Приказка“, „Огън“, „Обърквация“, „Сън в съня“, „Оставам тук“, „Невидимо дете“, „Вали“ и още много, те се превръщат в любимци на поколения българи.
А П.И.Ф. обичат Пловдив и често му гостуват. В събота, по време на лятното издание на Капана фест, можем отново да се насладим на творчеството им, а поради тази причина, и не само, се свързахме с фронтмена Димо Стоянов, който ни сподели своя личен опит и разбирания за света и изкуството.
-Здравей, Димо. Да се върнем в миналото. Групата съществува от 1992 г. под името Resemblence, а официално като П.И.Ф. от 1998-та. Какво е разковничето за толкова дълга кариера?
Няма никакви тайни, нито разковничета. Може би жертви, или поне така биха ги нарекли някои хора, но ние не ги възприемаме като такива. Възприемаме ги като мечти, които после се превръщат в начин на живот, в потребност. Никой от нас не е вървял насила срещу себе си. Всички правим това, което обичаме.
-Тогава, съвсем в началото, основно сте свирили в Унгария. Защо избрахте да се установите в България, вместо да развиете кариерата си там?
Това беше период, в който решихме да избягаме, защото тук положението беше много зле. Винаги определяме периода на Прехода с лицето на някой лидер, но в реалност така е било речено да се стори от по-висше място. Ние сме малка държава и често биваме репресирани. Затова решихме да пробваме късмета си извън България, но не като повечето музиканти, които се качват на корабите и свирят кавъри. Те загърбват мечтите си да правят авторска музика, защото е по-лесно да свириш нещо чуждо, отколкото свое. Да, така обикалят, печелят пари, купуват си скъпи китари, скъпи коли и прочее, но не мога да разбера къде е удоволствието от това. Аз разделям музикантите на музиканти по корабите и истински творци.
Отидохме в Унгария за два месеца, защото беше най-лесно да заминем точно за там. Но така и не я усетихме като дом. Това е държава, изпълнена с краен национализъм, почти шовинизъм и нещата не се получиха. Затова се върнахме в България и започнахме да пеем на български. Но тук, в София, изкарахме едни от най-тежките си дни. Изтърпяхме голям глад, осем човека живеехме в един таван от 12 кв. м. Беше трудно, но създавахме собствена музика.
-Като в почти всяка група, така и при вас е имало промени в състава през годините. Какво е чувството да се разделиш с колеги, с които си творил толкова дълго и на тяхно място да дойдат нови?
Всяка една раздяла е била доброволна. В музиката думата „колега“ не е хубава. Ние сме, преди всичко, съмишленици. Приятелството си остава и след като пътищата ни се разделят в музикален план. Живеем по същия начин, виждаме се, поздравяваме се, прекарваме време заедно. Най-важното за една група е да си приятел и съмишленик с хората, които твориш.
-Вашата музика е музика на крайностите. От едната страна са жизнерадостни, весели и каращи те да се усмихваш песни. От друга са задълбочените текстове и композиции, почти тъмни, изпълнени с отчаяние. Как се прехвърляте от едната крайност в другата? Каква е стабилната връзка помежду им?
Никога не сме си поставяли определен стил. Като всеки един човек и аз имам крайности, в които изпадам. Писането на текстове и правенето на музика са с цел рефлексия на живота ми и света, който ни заобикаля. Няма нищо лошо един творец да изпада в крайности, иначе би било много плоско. Ние не се правим на „еди какви си“. Ние показваме това, което чувстваме.
Относно преминаванията… концертно е доста трудно да преминеш деликатно от едното състояние до другото. Всичко е въпрос на добре изрежисиран концерт, майсторлъкът, който не винаги успяваме да направим. Това, че разполагаме с богата палитра от емоции в песните ни, позволява да рисуваме много по-разнообразни картини.
-Винаги съм се чудела за песента „Седем“. Защо точно седем?
Честно казано нямам никаква идея защо избрахме точно това число, както нямам представа защо измислихме и името П.И.Ф. Просто трябваше да сменим първото си и това ни хрумна. В началото журналистите ни подвеждаха със значението на името и си измисляхме някакви глупости, а реално, то не значи нищо.
-Когато си творец с над 20-годишен опит вече може да се каже, че има на какво да научиш подрастващото поколение. На какво вие бихте научили младите рок изпълнители?
Реално има страшно много неща, които бих могъл да кажа на младите, стига те да осъзнаят, че имат нужда. Голяма част от младото поколение е много арогантно и си мисли, че знае всичко. Не, че не е така, но има така наречените „еврейски хватки“, които не ти ли ги покажат и обяснят, няма как да разбереш сам. Има тайни, които се предават от уста на уста.
Ако трябва да ги науча на нещо, то е да не спират да вярват в това, което правят и да не поставят парите на първо място. Първо е музиката, после е споделянето ѝ с приятелите и чак тогава са парите. Страшно много групи се създадоха и се създават само с цел печалба и именно те са тези, които след няколко години се разпадат.
-Рокът в България не е най-развитият стил музика и въпреки всичко, той никога няма да умре. Какво е рок музиката за теб? Какви емоции поражда, докато го създаваш или докато просто го слушаш?
Rock ‘n’roll-a е начин на живот. Това е вид религия, но религията е манипулация на обществото, а рокът е доброволното приемане от слушателите на определени максими и свобода.
-Не само изкуството е проблемно в нашата държава. Кое е нещото, което, като творец и личност, не можеш да преглътнеш?
За мен нещата можеха да бъдат много по-различни, но за това трябваше след 89-та да се направи нещо. Казвал съм го и преди – трябваше да има военен режим, който да не е сформиран от правителството. Трябваше да се съберат едни 2500 гнили души, същите, които разполагаха с властта и се разпореждаха със съдбата на останалите, да се затворят в един стадион и да се разстрелят. Да влезе чуждо правителство и да стегне положението. Да, около 3-5 години щеше да ни е зле, но сега щяхме да сме една от най-развитите европейски държави.
Не ме разбирайте погрешно, аз обичам хората и се опитвам във всеки да намеря нещо добро, но тези политици, които тогава съсипаха държавата ни, наистина бяха за разстрел. Защото ние имаме голям капацитет и сме разположени на най-прекрасното място на континента, а те вместо да го развият, го смачкаха.
-Участията ви в Пловдив са доста чести. Следващото ще е на 2-ри юни по време на Капана фест. Какво ви кара да се връщате тук отново и отново, особено в такъв кратък промеждутък от време?
Хората! Пловдив е един от най-артистичните градовете в България. Да си „майна“ и „айляк“ е страшна привилегия, а не всеки го умее.
-Мислиш ли, че заслужихме победата си като Европейска столица на културата? Все пак заедно с нас бяха номинирани и други красиви български градове.
Аз съм родом от Варна и би трябвало да я защитя, но поради същата причина, която споменах в предния въпрос, няма да го направя. Освен това, бившите автокрадци от ТИМ управляват целия регион. Изкупиха всичко насилствено и превърнаха града в много тъжна картинка.
За жалост, той не е достоен за подобно признание, но Пловдив е! Присъствал съм на повечето културни мероприятия и смея да твърдя, че пловдивчани имат нужното самосъзнание. Те са културни, настроени творчески, креативни…
-Кога можем да очакваме нов албум от група П.И.Ф.?
На есен започваме да записваме в студио. Вече имаме записани няколко парчета, така че или в края на тази, или в началото на следващата година може да очаквате нов албум.
-Какви са мечтите ти в професионален план?
В професионален план не мечтая. По-скоро си поставям цели, защото когато изпълниш мечтата се появява елементът на разочарование, а когато изпълниш целта си удовлетворен. Целите ни са на есен да проведем един акустичен концерт със струнен квартет. Отделно замисляме да издадем албум само с „веселите“ ни песни, както и един само с „тъжните“. Видимо е, че имаме достатъчно бройки и от двете.
-А в личен?
О, мечти безброй! Точно когато се доближа до някоя и се появява нова. И все пак една от големите ми мечти е ако може егоизмът на хората, алчността на обществото, суетата да намалеят, поне малко. Знам, че това са качества, без които не можем и са в основата на характерите ни, но ако ги потиснем поне малко, светът ще е по-хубав.
-За финал пожелай нещо на нашите читатели.
Пожелавам им да се усмихват повече. Колкото повече се усмихват, толкова по-хубаво ще им е. Дори когато нещо ги тревожи, нека се усмихват. Дори да е насила, ще видят как денят им ще се промени към по-добро.
[wpseo_map id=“3554″ width=“400″ height=“300″ zoom=“-1″ map_style=“roadmap“ scrollable=“1″ draggable=“1″ show_route=“1″ show_state=“1″ show_country=“1″ show_url=“1″ show_email=“1″ show_category_filter=“1″ default_show_infowindow=“1″]
