Ефрейтор Крум Хаджипетков накара цяла България да се гордее с рекорда, който постигна по време на състезание за военни снайперисти на Нато, през август месец. Освен войник и снайперист с очевидни качества, той е и достоен човек. Планува собствена благотворителна инициатива, с която да вдъхне кураж на деца в неравностойно положение.
Ето и какво каза ефрейтор Крум Хаджипетков пред нашия репортер Деница Найденова.
–През август месец поставихте рекорд от точен изстрел от 1,5 км. Той е гордост за всички българи, но какво значение има за вас?
Първо искам да уточня, че рекордът беше направен след официалното приключване на състезанието. Също искам да добавя, че рекордът е за самото състезание, а не световен.
За мен е много важен, винаги съм искал да постигна такъв изстрел. Много се радвам и на отзвука сред хората. Щастлив съм, че успях да стопля сърцата им. Друга причина, поради която се чувствам горд със себе си е, че благодарение на този изстрел показах на колегите от НАТО на какво е способен българският войник. Преживяхме тежко състезание. На предизвикателството в първия ден паднах и получих травма на коляното. На петия ден се наложи да завърша предизвикателството сам, тъй като моят колега получи контузия и не можеше да продължи. Наложи се да бягам сам с тежест от 25 килограма, с вече два контузени крака и да наваксам в състезанието, защото то беше и за време и трябваше да финиширам за три часа. Успях да пробягам дистанцията за два часа, педесет и осем минути и няколко секунди. Исках да представя българската армия по най-добрия възможен начин и да покажа, че също е способна.
-От къде дойде желанието за този изстрел, въпреки че няма да се отрази за класирането ви в състезанието?
Далекобойността при снайперистите е изключително престижна изява. Мотивацията ми беше да покажа на какво са способни българските снайперисти, дори с чуждо оръжие. Направих го, за да защитя честта на българската армия.
-С изстрела си удивлявате колегите си от Нато. Какво казаха те, след като постигнахте този рекорд?
Зарадваха се, поздравиха ме. Италианците, които разполагат със същото оръжие, казаха, че стрелят на дистанция един километър. Победител в състезнието стана шведският тим. Снайперистът им дойде лично да ме поздрави и ми каза, че досега той не е успявал да реализира такъв изстрел. За мен беше доста въздействащо изключителен снайперист, като него, да изкаже такова признание към мен.
-Кое Ви накара да изберете трудната професия на професионален войник?
Да бъда снайперист беше моята детска мечта, която за щастие сбъднах. Бях на седем години, когато на едно цивилно стрелбище отстрелях капачка от 50 м дистанция. Още я пазя, дори в момента е в джоба ми. Като се прибрах, си спомних за нея и я извадих. Не съм я виждал от много години, пазех я прибрана. Бях толкова малък, че не си спомням абсолютно всичко. Спомням си, обаче, че мечтаех да отстрелям нещо много малко, на максимална дистанция от 50 м. Знаех как да зареждам и да стрелям, но не и как да стабилизирам оръжието си.
-Снайперистите трябва да имат качества, които ги отличават. Какво е необходимо на един войник, за да бъде снайперист?
За да бъде един войник снайперист му е необходима преди всичко изключително здрава психика, защото физиката се добива. Трябва да е устойчив на различни влияния, на стрес. Да притежава смелост, изобретателност, находчивост и висока доза интелигентност. Много важна и необходима физическа особеност е неговият естествен пулс. Трябва да е по-нисък, когато е в покой. Измервал съм пулса си – в нормално състояние на покой е под педесет удара в минута. След едно тичане на 20 км беше под 120 удара в минута, което е невероятно. Дори и аз не повярвах. При тези свръх натоварвания физическите ми данни много ми помагат.
-В момента планувате своя благотворителна кауза. Разкажете ни повече за нея?
Идеята дойде от разговор с моя приятелка от детинство. Тя ми разказа, че нейното дете, което е болно от детска церебрална парализа, е дошло в нашия батальон на ден на отворените врати. Било е изключително впечатлено от видяното и пожелало да стане войник, когато порасне. Някой, обаче, след това му е казал, че не може да стане войник, защото физически няма да се справя. Тогава ѝ казах, че аз ще го направя войник, ще го науча да стреля. Постепенно възникна идеята да се погрижа и за други деца. Обмислям, ако е възможно, стрелбището да им издаде сертификати, които те да показват на приятелите си. Желая да се почувстват пълноценни и уважавани и да ги стимулирам. Знаете ли… откакто това детенце разбра, че ще го водя да стреля, изключително много се старае. Опитва се да ходи все повече и повече. Облича се сам, оправя си леглото и е казал на майка си, че се опитва да прави бързо нещата, защото войниците ги правели бързо и той трябвало да свиква.
Бях смаян от неговата реакция, упорство и желание. Най-важното, което искам да постигна, е да им вдъхна хъс, боен дух, за да съумеят да се справят с повече предизвикателства от ежедневието. Ако успея да го направя, това за мен ще бъде лична победа. Ще се радвам да развия идеята и в други градове и да помогна на повече деца. Държа да подчертая, че не очаквам никакви финансови облаги.
-Какъв е следващият изтрел, който желаете да постигнете? В личен и професионален план?
За да направиш определен изстрел ти е необходимо подходящо оръжие и място, на което да го направиш. Говорил съм с приятели, които ще ми осигурят необходимото и се надявам да успея да реализирам изстрел на 2,5 км. Аз съм изключително упорит и вярвам, че ще успея да го постигна.
В личен план мишената, която бих искал да уцеля е най-трудната за всеки мъж – да уцели сърцето на любимата жена. Не искам да прозвучи самохвално, но никога не съм бил лишен от женско внимание. И все пак искам нещо истинско. Аз съм разведен, имам син на тринадесет години, но желая отново да открия любовта и да създам семейство.
-Синът ви стреля ли вече? Ще последва ли професионалния Ви път?
Да, беше на седем години, на колкото бях и аз, когато го заведох на стрелбището за пръв път. Успя да уцели мишена от 106 м. Дали ще последва моя път не знам, не е изразявал такива желания, не бих го и принуждавал. Той сам ще избере своя път. Искам да го науча да бъде мъж и боец. За да си истински мъж не е задължително да бъдеш военен или снайперист. Един мъж трябва да има чест, достойнство, да държи на думата си и да помага на беззащитните, когато се нуждаят. Имаме стотици примери за хора с други професии, които са рискували живота си, за да помогнат на жертви в катастрофи, пожари и бедствия. Това е мъжка постъпка и геройство. Герой може да бъде всеки, без значение дали работи на бюро в офис, дали е военен, полицай или пожарникар.
За финал искам да кажа, че аз съм от Пловдив, като едновременно живея и в Хасково. Обичам много Пловдив и искам искрено да благодаря на всички граждани за интереса към мен и за милите думи, с които ме поздравиха за постигнатия рекорд.
