Автор и фотографии: Кристина Ликова
Паулина Гегова е всестранно развит талант и същевременно земен, точен и толерантен човек. Тя е актриса, писател, журналист, модел, а в момента я познаваме като главен редактор на електронната медия Plovdiv Town. За мен тя е извор на вдъхновение и голям професионалист, от който можеш да научиш много.
Фотосесията, която заснехме специално за вас е изпълнена с контраст, движение, редуват се сянка и остра светлина, изпълнена е с цвят и в същото време във фотографиите има достатъчно въздух и пространство. Визията и концепцията се доближават до същността на Поли и съм много щастлива, че успяхме да сътворим този мини проект заедно. Насладете му се!
-Здравей, Поли! Как би се представила на аудиторията ни?
Здравей, Криси. Хм… как наистина? Често съм чувала или чела други хора да казват, че не могат да се представят сами, но това е глупаво. Та кой ни познава по-добре от нас самите? Човек се познава добре, когато знае кои са силните и слабите му страни. Аз… аз съм една пловдивчанка – наполовина родопчанка, наполовина македонка, открила от малка изкуството и закърмила го в себе си. Една причудлива, шарена птица, която търси своя клон и доста често го сменя, защото открива все нещо ново в себе си. Станах на тридесет години и все още намирам нови нишки в характера си, което ме радва, защото все още не съм се превърнала в статичен наблюдател на собственото си житие. Авантюрист и търсач на нови приключения. Може би така трябва да се обобщя.
-В момента работиш като журналист и писател. От колко време се занимаваш с това?
Честно да ти кажа, времетраенето вече ми се губи. Помня, че още в училище се стараех най-много по Литература. Правех по-задълбочени анализи на произведенията, лесно учех текстове наизуст, когато се налагаше, пишех много есета и теми. Това продължи и в гимназията. Всъщност точно тогава се зароди и идеята да се занимавам с журналистика, защото смятах, че прозата е твърде голяма мечта. Учех във Френска езикова гимназия „Антоан дю Сент Екзюпери“ и обсъдих това ми желание с преподавателката ми по Френски език. Много добре помня какво ми каза: „Във Франция един добър журналист може да качи правителство на власт или да го свали“. Бях възхитена. Че кой не иска да свали правителство поне веднъж в живота си, ха-ха!
Смешното е, че когато кандидатствах за журналист, не ме приеха. Тогава оставих писането настрана и се захванах с другата си огромна страст – театъра. Посветих следващите години на него, когато най-после музата за писане, или може би надеждата, се завърна, а с нея започнах работа и по първата си книга, която все още редактирам.
Реално станах журналист едва през есента на 2015-та. Много се смях, защото осъзнах, че искам да се занимавам с две неща в живота си – писане и актьорско майсторство. За едната специалност ме скъсаха и в момента работя именно нея, а другата я завърших, но от две години не я практикувам редовно. Да… съдбата е непредвидима и цинично-иронична.
-Преди Plovdiv Town си работила за други големи медии. Би ли ни разказала за това?
Надявам се колегите да не се сърдят, че ги споменавам, но няма как да не благодаря на Под Тепето и Капана.бг, защото именно там започна професионалното ми развитие. Кандидатствах при тях къде на сериозно, къде на шега. Тъкмо бях напуснала Великотърновския театър. Бях отчаяна и тъжна, че съм загубила „голямата си любов“ и реших да си пробвам късмета върху другата си „голяма любов“. Дори интервюто ми премина за пет минути. Дадоха ми пробна задача, справих се и ме взеха. Е, истината е, че малко изхитрих, защото първата ми статия беше за театрална постановка, но крастата си е краста – влече те. Там научих много. Най-вече да бъда страшно интензивна, без да губя качество на писането.
После се прехвърлих в друг сайт за култура, но пътищата ни се разделиха доста бързо. И така докато един слънчев ден попаднах в Plovdiv Town на позицията главен редактор. Дори не знаех, мислех просто, че ще съм щатен репортер. Беше голяма изненада когато ми предложиха тази длъжност, защото със сигурност не се чувствах готова за подобно предизвикателство. Но никога не се отказвам без да съм се пробвала и вече повече от половин година продължавам да съм на същата позиция.
-Занимавала ли си се с друг вид изкуство?
Още в първи клас започнах да се занимавам с кукловодство. Тогава се запали пламъкът към театъра. Освен него и писането, съм танцувала модерен балет. Много обичам и латино танците, хип-хопа и суинга, на който съвсем скоро мисля да се запиша, защото танцът е не по-малка страст. Полезен е за тялото, засилва енергията, изпразва ума от всякакви неволи и терзания. Само ти, партньорите и много музика, а музиката е нещо велико. Имам амбиция да се науча да свиря на китара, но дали ще имам потенциал да подчиня музикален инструмент, бъдещето ще покаже.
-Защо избра журналистиката пред това да бъдеш актриса?
Не съм! Нищо не може да измести сцената за мен. По-скоро вървят ръка за ръка, но на този етап сцената отстъпва пред писалката, защото просто така се наредиха нещата, а и да се занимаваш с изкуство е адски трудно. В България, повече отколкото в други държави. Това е твърде жалко и много страдам от този факт, защото толкова талантливи колеги, не само аз, оставаме без работа. Напоследък в проектите участват всякакви хора, но не и актьори. А в театрите и киното все едни и същи лица. Уви, пазарът на българската сцена е селектиран много пошло и няма какво да си кривим душата. Прекалено много кадри излизат всяка година от академиите, местата са малко, а подборът задкулисен. Затова и все повече артисти се обръщат към самостоятелни проекти и търсене на частно финансиране. Нещо, към което и аз смятам да се насоча.
-Как мислиш, българинът проявява ли интерес към изкуството в ежедневието си?
Периодът на Прехода буквално уби и осакати българското изкуство. Вече не сме в този период. Изкуството се съживи, а хората все повече почнаха да имат нужда от него. Залите и клубовете са пълни, което е прекрасно, но проблемът не е в това дали има изкуство, а какво е то. За жалост, според мен, нивото на българското изкуство е, с някои изключения, слабо. Преди имаше по-малко музика, по-малко кино, по-малко постановки, по-малко картини, но по-качествени. Сега има изобилие, но липсва просперитет, липсва индивидуалност, стил. Много назад сме от Европа в това отношение, защото сме черпили от чужди стереотипи – ориенталски, френски, руски, а сега американски и не сме изградили собствена основа. Има и една огромна пропаст, чисто исторически, която ни дели от съвършенството на по-развитите страни, макар че изкуството не е съвършено. И все пак, те са дръпнали години напред, а ние тепърва догонваме. В Англия се прави пиеса по „Хари Потър“. Представяш ли си как се оживява истинска магия на сцената? А руската балетна школа? А италианските скулптури? А френското изобразително изкуство? Кога мислиш ще достигнем тази висота?
Примерите в настоящето не са това, което трябваше да бъдат. На нашето изкуство му липсва повече класа, органичност, свобода, иновативност. В масовата си част сме се превърнали в имитатори или клиширани комици. Може и да съм твърде рязка, но това просто не е моето изкуство. Но пак казвам – има и изключения.
-Откъде черпиш вдъхновение в работата си?
Черпя вдъхновение от всичко! От природата, от дълбините на собствената си душа и съзнание, от историята на събеседника. От страха, от любовта, от мрака. Особено от мрака и особено в театъра. Театърът е пълен с мрак. Литературата е пълна с мрак, а аз обичам да го опознавам. Най-рисковият играч е този, който е опознал отчаянието, защото има два изхода – или да се предаде, или да изкатери този вътрешен зандан и да пребъде. В този ред на мисли, артистите повече от другите се докосват до собствения си и чуждия мрак и усещат емоцията, която трябва, или искат да предадат на зрителя, слушателя, читателя. Дори природата, за която споменах, която е цветна, красива, пъстра и светла, съдържа толкова много жестокост в себе си, че можеш да настръхнеш от силата ѝ.
Да, черпя вдъхновение от всяка частица, което ме заобикаля, защото самият свят е източник на всичко – живот, болка, радост, младост, любов, старост, смърт. Как да не се вдъхновяваш от тази земя, която е толкова парадоксална? Която съчетава в себе си всички крайности, блъскащи се непрестанно една в друга? Можеш да се вдъхновиш и да създадеш красота или да се вдъхновиш за бунт, въпрос на личен избор.
-По какъв начин обичаш да се забавляваш?
Обожавам да пътувам. Не мога да стоя дълго време на едно място, почвам да се задушавам. Затова от време на време напускам Пловдив за няколко дни, поемам си дълбоко въздух и се връщам. Не съм пътувала толкова много в чужбина, но при всяка възможност обикалям България, защото тя е прекрасна. В много аспекти е идеална. Обичам да ходя на къмпинг в планините и горите.
А когато съм в градска среда обичам да посещавам културни мероприятия, да чета, да танцувам. Напоследък имам желание да опитвам традиционни кухни, различни от нашата. Времето започва да се стопля, така че с голямо удоволствие ще си правя пикници в Лаута, или ще изкачвам тепетата.
Като цяло много държа на приятелите си. Времето прекарано с тях е ценно, затова се стремя да измислям или да се впускам в интересни случки, които да преживяваме заедно. Колкото по-нетипични, толкова по-добре.
-Имаш ли полезни навици или ритуали, които изпълняваш всеки ден?
Всъщност, до скоро всяка сутрин първата ми мисъл бе за едно горещо и ароматно кафе, която надделяваше над останалите. Сега първото нещо, което правя сутрин е да изпия една чаша топла вода за детоксикация и тонус, после отделям половин час за малко гимнастика и разтягане и чак тогава пия кафе с лека закуска.
Но като изключим това, няма нищо редовно в моя живот. Няма подреденост, ритуалност. Намирам по-голямо очарование в хаоса и незнанието как ще прекараш следващия си ден.
-Какво е отношението ти към храната? Храниш ли се здравословно?
Знам, че би следвало да кажа „да“, като повечето дами, но истината е, че не съм от хората, които живеят кой знае колко здравословно. Ям абсолютно всичко, не съм претенциозна към хранителните продукти, но ако трябва да бъда честна – не спазвам режим, не наблягам само на здравословното и доста често си позволявам, както я наричат американците, джънк фууд. Обичам сладко, тестени изделия, месо, изобщо… не се ограничавам откъм храненето си.
Разбира се, опитвам се да се грижа за тялото си, но от друга страна не смятам, че трябва да си налагаме забрани. Живеем един път, а живот със забрани е скучен живот.
-Би ли участвала в реалити шоу? Защо?
Не, не бих се подложила на подобно унижение. Все си мисля, че имам вкус. Може да е различен, но все пак е вкус и същността не ми позволява да се излагам пред цял народ заради едната доза бърза слава. Може би ако е със стойностна тематика, свързана с култура, с нужни умения, полезна за обществото или някой твой близък, да, но всичко останало, което уж показва ежедневието на хората – в никакъв случай!
Не гледам подобни предавания, неприятни са ми, защото карат хората да се правят на маймуни за пари и рейтинг, а участниците не разбират, че човек живее за едното име. Само то те защитава пред целия свят. Него оставяш след себе си и е изключително важно да се гордееш с него. Винаги съм казвала, че не е важно колко талант, сила или ум имаш, а за какво ги използваш – дали за простотия или за нещо качествено, дълбоко, което да променя ситуации, животи, емоции.
-С какви трудности се сблъскваш в ежедневната си работа?
Най-трудното е работата с хора. Най-интересното също. Мисълта ми е, че когато нещо не зависи само от теб, винаги е по-натоварващо. От тази гледна точка когато пиша собствената си книга, няма кой да ми виси на главата. Поне не и по време на творческия процес. Но когато си в трупа или журналист, зависиш и от други хора. Винаги има претенции, винаги има недоволни, често и ти самият имаш претенции и си недоволен. Затова трябва да се владееш, да имаш голямо търпение (моето не е особено голямо). Прекрасно е когато попаднеш на задружен екип, с когото да се разбираш, но рядко се среща такъв, особено в театрите. Хората на изкуството са доста себични и не умеят да прикриват егоцентризма си. В кръвта ни е. Но аз се старая да не се поддавам лесно на егото си, защото има една приказка: „Твърде много его ще погуби таланта ти“.
-За какво мечтаеш?
Мечтая да опитам от всичко, което този свят може да ни предложи – всяка емоция, всяко място. Мечтая за преживявания, за отворен хоризонт, за свобода. Свободата на душата е най-важното за мен. Мечтая никога да не изгубя тази свобода, а да я преоткривам наново, година след година.
-Какво те кара да търсиш позитивното в живота си?
Знам, че светът може да бъде много сурово място. Всички сме изпитвали тази суровост върху плещите си. Понякога ми е трудно да махна с ръка и да отпъдя негативизма, а и аз съм циник, но от друга страна имам очи и за хубавото, красивото, хармоничното. Всичко на Земята е балансирано. Търся позитивното, защото ако сме вечно подтиснати, вечно тъжни, сприхави, злобни, мекушави, арогантни и лицемерни, ще се превърнем в сянка на това, което някога сме били. Да си бледо отражение на себе си, не ми е цел. Така че когато битието е тежко, просто си припомням, че всичко е балансирано и след лошото ще дойде доброто. А както жестокостта, така и красотата е навсякъде около нас. Просто трябва да погледнеш малко по-внимателно.
Ако и това не помогне, имам един готин мъж у дома, който в такива ситуации обича да ми изказва дълги философии за позитивизма и ме зарежда с надежда. Понякога човек се нуждае от малко подбутване.
-Какво би ни казала за финал?
Бих цитирала Шарл Бодлер, с когото философиите ни се припокриват: „Трябва винаги да си пиян. Всичко се свежда до това, в това е истината. За да не усещаш ужасното бреме на Времето, което те смазва и привежда раменете ти към земята, трябва непрестанно да се опияняваш. С какво ли? С вино, с поезия или с добродетели все едно. Само се опиянявай. И ако някога на стъпалата на царски палат, на зелената трева до изкопан ров или в тягостната самота на собствената си стая се събудиш и опиянението ти е намаляло или напълно отлетяло, попитай вятъра, вълната, звездата, птицата, часовника, всичко, което се носи напред, което простенва, което се върти , всичко, което пее, което шепти , попитай ги: кое време е ? И вятърът, вълната, птиците, часовникът ще ти отговорят: „Тъкмо време е за опиянение! За да не бъдеш роб, мъченик на Времето, опиянявай се. Опиянявай се безспир! С вино, поезия или с добродетели – все едно!“
[wpseo_map id=“3554″ width=“400″ height=“300″ zoom=“-1″ map_style=“roadmap“ scrollable=“1″ draggable=“1″ show_route=“1″ show_state=“1″ show_country=“1″ show_url=“1″ show_email=“1″ show_category_filter=“1″ default_show_infowindow=“1″]
