С дъх на Кока-Кола се обобщава тазгодишното издание на Нощ/Пловдив, което остави в потрес пловдивчани и гости на града ни. Недоумението и антипатията към кураторските идеи на фестивала царуваха по градските улици, но не им се даде гласност.
Искам да подчертая, че следващите редове не са подплатени с персонална злоба. Упрек ще има, но той е последствие на разочарование. Имаше години, в които Нощите на музеите и галериите бе любим фестивал както за мен, така и за народа. Уви, през последните две години, тази любов драстично намаля.
Разбира се, никога не бих поставила всички творци, взели участие във фестивала, под общ знаменател. Целенасочено няма да говоря за галериите и музеите, тъй като те са дом на качествена култура и образование целогодишно. Истината е, че съпътстващата програма на Нощ/Пловдив го оприличава, защото тя идва, стои и си заминава.
Вярно е, че изкуството е субективно понятие и често остава неразбрано от околните. В екстравагантността няма нищо лошо, но винаги съм вярвала, че трябва да има една граница, която да не се прекрачва. Да усетиш момента, да набиеш спирачки и да си кажеш: „Стига! До тук!“, иначе рискуваш да превърнеш това изкуство в лош вид зрелище.
Когато се разходихме по Главната улица на какво станахме свидетели? На един кафяв фонтан, на две арт инсталации с логото на Visa, на отворени врати на Джамията (което, по един образователен или религиозен начин, носеше интересна информация) и на въжета, тип паяжина в квартал Капана.
Да започнем с Кока-Колата, изригваща от Фонтана с пеликаните на Копчетата. Ще ме прощавате, но течността доста малко оприличаваше Кола и доста повече отходна вода. Поне да беше вещество в по-приветлив и приятен за окото цвят. Авторът Майк Буше, залегнал на факта, че успешно е провел същата арт инсталация в Америка, където е напълнил басейн с Кола и хора са плували в него, лежи на лаврите, че това е страхотна идея. Народ като американците, които са пословични с любовта си към вредни храни и газирани напитки, обаче, не могат да бъдат еталон за подражание в случая. Оставаше и от небето да завалят хамбургери от веригите за бързо хранене, за да може циркът да е пълен.
Бива бива арт, но това е прекалено! Не можеш да напълниш цял фонтан с една от най-вредните течности, измислени някога пък била тя диетична, и да я предоставяш на деца.
Единствената причина, поради която си обяснявам, че Общината е позволила този абсурд е, че химичните вещества на напитката ще премахнат насъбралата се ръжда по постройката.
Ако мога да перифразирам крилатата реплика на Радой Ралин, то ще кажа: „Не ме е страх от културните артисти, а от културата на артистите“. Мотото, под което се проведе скулптурата „Любовно гмуркане“, по никакъв начин не отговаря на визията. Каква любов, какво гмуркане? Камери засякоха как малки деца пъхат сламки във водата, с желание да я опитат, и ако това не се струва притеснително на някой, то тогава силно трябва да се замислим. Стотици недоволни се оплакаха в социалните мрежи, че мирисът е дразнещ, да не говорим за ликът на водата, напомняш такава от спукана тръба.
И ако това не е достатъчно, нека отчетем и арт инсталациите на Visa. Може компанията да е спонсор, може просто идеята да е допаднала на организаторите, но такава явна реклама не остава незабелязана. Но какво артистично има в това да сложиш емблемата си на Римския стадион? Каква наслада носи? Какво удоволствие? Същото може да се каже и за бедните, откъм бройка, инсталации в квартала на творческите индустрии Капана и за, иначе главна локация за фестивала, ул. „Отец Паисий“. В действителност двете бяха напълно празни откъм изкуство. Този факт ме накара да се замисля къде са всичките тези над 100 събития, така силно промотирани. Пак подчертавам, изключвам музеите и галерийните пространства, защото те са класически и традиционни.
Съживяването на „Детмаг“ също не оправда очакванията на много пловдивски дейци, с години опит и признат нюх в културните среди. Всички очаквахме, че тази инициатива ще е като възраждане от пепелта за така ценната сграда, но по-скоро ни напомни, че годините й са преброени, ако не се реставрира или поне ремонтира, и пусне в експлоатация.
Другото, което направи впечатление по време на обиколката ни бе, че броят на заинтересованите тази година бе намалял до минимум. Към полунощ почти нямаше посетители, предпочели да се оттеглят по заведенията. Поне там ще се забавляват по собствен начин.
Да, през 2017-та се проведе най-дългата Нощ, но дали беше най-силната е повече от спорно. За жалост, модерното изкуство прави все по-остър завой и вместо към върховете на културен възход, главоломно пада право към дъното. В крайна сметка, всеки е свободен да харесва каквото му е на сърце. На никого не налагам мнението си и не карам никого да се съобразява с него, но е време да помислим когато се организират културни мероприятия, до какъв резултат и ефект водят те. Наближава 2019-та година, когато ще разтворим обятия за титлата Европейска столица на културата. Сега му е времето да решим какво ще представим на света. И въпросът не е дали изкуството ни ще е правилно или грешно, а какво ще остави като наследство за бъдещото поколение.
