Стартираме новата си фотографска рубрика, в която ще ви запознаем с майстори на българската фотография както от Пловдив, така и от цялата страна. Защото вярваме, че заснемането е изкуство като всяко друго – специфично в своя характер, трудно, дръзко, елегантно. За да уловиш правилния момент, на правилното място и време, или да създадеш сам артистизъм върху лента се изискват усет към детайлите, въображение, естетика, визионерско виждане и търпение. И защото не само тези, които са пред камерата, но и зад нея заслужават уважение, ние ще ви ги представим. Ще разкажем за тях, ще ви споделим тяхното творчество и ще ги извадим от сянката на обектива… за да застанат пред нашия…
В днешната статия ще ви представим Владо Василев, пред чиито обектив са заставали едни от най-известните български личности. Фотографията за него е начин да преоткрие себе си. Той е от хората, които не се страхуват да казват и показват каквото мислят. Мирогледа му за живота напълно се припокрива с фотографския. Ето как той отговори на зададените от нас въпроси.
-Първият въпрос, който искам да ти задам, е какво е фотографията за теб?
Професия, хоби, начин да изразя себе си.
-В кой фотографски жанр намираш себе си?
Портретната фотография. И конкретно личните проекти с които се занимавам, когато имам време. Тогава мога да бъда себе си, да снимам това, което искам, по начина по който искам, без да се налага да се съобразявам с някакви норми или изисквания на някой друг. Представям своята гледна точка, без да ме интересува как ще се приеме или дали ще получа нечие одобрение. Това е нещо, което правя за себе си и ми доставя истинско удоволствие.
-Обективът е средството, чрез което откриваш света или средството, чрез което се криеш от него?
Ако исках да се скрия от света, нямаше да снимам. А и светът отдавна е открит и всичко е заснето. По-скоро е средството, с което преоткривам своя свят. Като малък много обичах приказките и ги четях непрекъснато. Когато започнах да снимам, не исках просто да насоча обектива, да натисна едно копче и дотам. Исках да заснема нещата, които бяха във въображението ми.
-В този дигитален свят филмът и копирането на хартия намират ли все още своето приложение и значение?
Разбира се. Няма значение дали ще снимаш дигитално или на филм, единственото, което е важно е крайният резултат, който искаш да постигнеш. А и „film’s not dead“ се превърна вече в клише, именно заради хората, които не спират да снимат на филм. Невероятни фотографи като Питър Линдберг дори емулират снимките си, за да приличат на тези, които са правили в началото, когато са снимали на филм. А и има доза романтика в целия този процес. Така, че не мисля, че въобще някога филмът ще умре наистина.
-Кое е най-магнетичното място, което си снимал някога?
Няма такова нещо като „най“. Всяко място може да бъде такова с подходящия реквизит. А и когато попадна на наистина красиво място, предпочитам да се насладя на гледката и преживяването. С всичките тези телефони с по 15000 мегапиксела, на хората сякаш им е по-важно да снимат, да направят 20 сторита и да си тръгнат, вместо да изживеят емоцията, която може да им даде дадено място. И това е жалко.
-Фотографията е сблъсък между илюзия и документалност. Може или да запечата действителността в най-суровия ѝ вид, или да я преиначи и измени, според призмата на автора. В този ред на мисли, какво ни предоставят фотографите – реалност или фантазия?
Фотографите основно предоставят това, за което са им платили. Няма как да сложиш всички фотографи под общ знаменател и да кажеш „това е реалност“ или „това е фантазия“. Всеки си има своя стил и начин на работа. Именно за това мисля, че фотографията е една от най-великите професии/хобита, с които може да се занимаваш. Всичко зависи от теб. Дори няма такива ограничения като да си кажеш „аз снимам документално, значи няма да снимам друго“ или пък „аз снимам ултра хай-енд фешън бля бля и не мога да се забия в Африка и да снимам“. Ако искаш да го заснемеш, просто го правиш. Така, че дори не мисля и че е сблъсък между илюзия и реалност. Фотографията е това, което ти искаш да покажеш и толкова.
-Може би най-въздействащият вид фотография е социалната. Каква е отговорността, която носи фотографът при подобни социални, военни и политически прояви?
В днешно време е нулева. С цялата цензура наоколо и всичките „снежинки“, които се обиждат от какво ли не, дори един фотограф да направи невероятна снимка, това не е гаранция, че светът ще я види. Една снимка казва 1000 думи, но тези думи отдавна не могат да бъдат вкарани в какъвто и да било политически или социален контекст.
През ’94-та Кевин Картър (човекът заснел детето и лешояда, който го дебне) печели Пулицър за снимката си, която обикаля света, има невероятен отзвук и е популярна и днес. Впоследствие се самоубива заради негативните коментари, които го заливат ежедневно. Това е силата, която фотографията е притежавала. Не съм сигурен, че подобно нещо може да се случи сега.
–Как си представяш Пловдив 2019 през твоя обектив?
Не си го представям. Стрийт-фотографията не е точно моето нещо и не бих тръгнал да снимам, просто защото има хора в Капана. Разбира се, бих се радвал ако се превърнем в истинска европейска столица поне за 365 дена, въпреки администрацията ни.
-Коя е снимката, която описва философията и разбирането ти за света?
Да кажа „еди коя си снимка“ значи да се огранича с нея, а аз не обичам ограниченията.
