Ей, ти! Да, ти! Който и да си, усмихни се, защото си Важен!
Има теория, че ако човек се наблюдава в огледалото, няма да издържи на собствения си лик и десет секунди. Ако издържи, значи е в мир със себе си. Мирът, особено душевният, е сложен за постигане. Почти невъзможен. Животът ни замерва с толкова жлъчка и огорчения, че често губим себе си. Превръщаме се в бледи сенки, изтънели от трудности, предателства и жестокост. Но това писмо ще промени живота ти, защото ти наистина си Важен. Дори, когато не го вярваш. Дори, когато го забравяш. Дори, когато мислиш, че не заслужаваш да бъдеш щастлив. Дори, когато си убеден, че не си достоен за спасение – не божествено, не природно, а спасение от собствените си демони.
Продължавай да четеш, не се отказвай. Това писмо е колкото за теб, толкова и за мен, защото и моят мир изглежда непостижим. И аз, както и ти, имам нужда от прочистване, затова нека го достигнем заедно. Защото сме Важни!
Важен си, защото си имал възможността да се родиш на този свят. Важен си, защото когато си излязъл от утробата на майка си, тя е плакала, но не само от болка, а и от радост. Най-вече от радост. Защото в този миг си се превърнал в най-скъпоценното за една жена, обрекла се на теб цял един живот. Важен си, защото когато се нараниш, на някой му се свива сърцето. Защото дори в бащиния шамар има справедливост. Важен си, защото като малък помогна на онази старица с торбите. Защото прояви състрадание, когато коли газеха малкото телце на безпомощното птиче, или защото защити онзи съученик, на когото всички се подиграваха. А може би, защото ти самият си бил този съученик, на когото всички се подиграваха. Но дори облян със сълзи и ожулени колене, у дома винаги имаш кой да те прегърне и утеши.
Важен си, защото имаш мечти. Дори никога да не се сбъднат, те са като диаманти за сърцето, твоите съкровени идеи. Важен си, защото виждаш неправдата в света. Защото се гневиш, когато не можеш да я поправиш и блъскаш с юмрук по студените стени, когато преливаш от отчаяние. Важен си защото мислиш и чувстваш. Защото твориш, трудиш се, възхищаваш се – на времето, на любовта, на природата, на музиката, на цветовете… Възхищаваш се на целия този свят, който може да бъде толкова непоносим и в същото време толкова очарователен, почти магически, почти илюзорен…
Важен си, защото си обичал. Все някога, все някой, споделено или не, но си обичал. И са те обичали. Все някога, все някой, тайно или не, но са те обичали. Наблюдавали са те скришом, успокоявали са дъха си от притеснение да те заговорят. Може би никога не са събрали смелост да признаят, но са те обичали.
Мисля си… ако някога се срещнем, ако някога съдбата преплете пътищата ни, дали ще се познаем? Дали тези листове няма да останат само анонимното послание на един анонимен призрак? Дали няма да ги хвърлиш в коша или изгориш над камината? Дали редовете са изписани с празни приказки, наивните глупости на един нереализиран романтик, или ще те докоснат така, както нищо до сега? И може би няма да ги хвърлиш в коша, нито изгориш над камината. Може би ще ги запазиш в някое ковчеже и складираш в дъното на съзнанието си. И може би…само може би… няма да остана анонимен, а ще се превърна в приятел, макар и без лице, без име. Непознат, но не чужд. Незнаен, но близък по един особен начин, чрез особена, но специална връзка между пространството и времето. И някога в бъдещето, в последните си житейски дни, извади от ковчежето вече пожълтелите листове, прочети наивните глупости на един вероятно все още нереализиран романтик и си припомни, че независимо тегобите, независимо несгодите, радостите и тъгата, си бил значим и Важен!
Защото като всеки човек, си изтъкан от парадокси. Понякога си се мразил, но винаги си продължавал напред. Защото знаеш, че може да не си издържал вида на лика си десет секунди, но си се опитвал…
Искрено твой, нереализиран романтик
Снимка на корицата: Александър Карамфилов
